Не правете като тях 3

Public Image Ltd. - This is PiL (2012)

"По-добре да не знаеш нещо, отколкото да го знаеш половинчато", казваше ни учителката по английски, когато с голяма увереност й превеждахме hiking като пътуване на автостоп. Същото се отнася и за рисуването. Това че в къщи цапаш с боичките като хоби, не те прави художник. Но като гледам обложката на This is PiL, първия албум с нов материал на Public Image Ltd. от 1992 г. насам, такива мисли не са смутили ни най-малко смелото артистично решение на Джон Лайдън (познат на мнозина и като Джони Ротън) да свърши работата сам. Не съм голям спец по пропорциите, но един бизон не изглежда така. И защо е прищипан в кръста като някоя гъсеница? Дребна работа, ще кажат феновете на пост-пънка и регето, които са основната аудитория на PiL. Те са загрижени повече за това, че Лайдън не е успял да върне в редиците Кийт Левийн и особено култовия басист Джа Уобъл, с които бяха пожънати първите успехи на бандата в периода 1978-1979 г. За какво съм загрижен аз ли? Вече казах - за този рунтав мутант, галопиращ из игрището за мини-футбол. И нещо друго, Джон, не е казано да запълниш с боя целия лист. Да не се смяташ за новия Кандински? 

Bobby Womack - The Bravest Man in the Universe (2012)

Това ще да е декларация за държеливост от страна на соул легендата Боби Уомак. Никой не му отрича постиженията: Боби е на 70 години, има 27 албума, преживял е рак на дебелото черво и чести срещи с кокаина, работил е с Арита Франклин, The Mamas & The Papas, Джанис Джоплин, Рони Ууд и който друг се сетите, а през 2009 г. е въведен в "Залата на славата на рокендрола" (каквото и да значи това). Така че, няма две мнения - Боби Уомак е пич. Но тук говорим за друго. От тази снимка на бобовата ръка ме побиват студени тръпки. Обърнатият му палец, заснет от мастития фотограф Джейми Джеймс Медина, е меко казано гнусен. Можеше да избере и друг начин да демонстрира физическата си и артистична гъвкавост. Но стореното - сторено. Вместо да мисля за това, ще си пусна отново клипа от френското шоу Le Grand Journal, в който видимо доволният Боби (подпрян на високо барово столче, за да не падне) държи ръката на Лана дел Рей през цялото изпълнение на дуета им Dayglo Reflection, докато суперзвездата Деймън Олбърн от Blur, скромен като ученик, акомпанира на пианото.   

  R.E.M. - Automatic for the People (1992)

Винаги съм мислел, че това грозно нещо е наковалня и съм се чудел защо титаните на алтернатива R.E.M. ще слагат на обложката си някаква шибана наковалня. Но не било това. В интернет прочетох, че става дума за рекламен знак на хотела "Синбад" в Маями. Хм. Цяло чудо е, че Майкъл Стайп, който сам е доста добър фотограф и уж голям естет, е допуснал тоя зеленясал бодил да се мъдри на корицата на най-успешния му албум. Представяте ли си как 18 милиона невинни хорица притежават бодила под една или друга форма? Като оправдание за това явно умопомрачение, китаристът Питър Бък изтъква, че целият албум бил повлиян от "тъгата и чувството на загуба от това, че навлизаме в трийсетте". Какво? Навлизате в трийсетте? Да ви имам проблемите.