Черепи

За метъла черепите са като фъстъците за сникерса. Няма черепи - няма и метъл. Вижте някои от по-добрите образци на костно-хрущялната естетика в този стил. 

Danzig - Danzig (1988)

Не може да се мине без моя любимец от началото на 90-те, Глен Данциг. Първият му албум като Danzig, след кавгите с предишните му групи Misfits и Samhain, дава начало на поредицата от четири убийствени опуса, които му спечелиха цялото уважение, на което се радва и до днес, въпреки славата му на мърморко и всички неуспешни експерименти, които ни поднесе в по-нови времена. Продуциран е от Рик Рубин (както впрочем и останалите три) и включва класическия състав Данциг/Вон/Крайст/Бискитс. Тази корица е изчистена и ефективна. Като повечето хубави неща в изкуството, и тя е "заемка". Гепена е от брой 8 на комикса за Кристар - кристалния войн. И аз не съм го чувал, но явно през 60-те, когато Глен е обикалял Ню Джърси като обикновен пъпчив хлапак, Кристар е бил голямата работа. Имах точно такава тениска, която Жоро Котката специално ми донесе от Унгария. Носих я толкова много, че накрая месата ми започнаха да се виждат през дупките. Така че, да, фен съм на Danzig.

Life of Agony - River Runs Red (1993)

Спомняте ли си как по едно време всички започнаха да използват шрифт като от пишеща машина, все едно е най-готиното нещо на света? Никога не съм харесвал тази типография и искрено се зарадвах, когато тя отмря със залеза на алтернативното движение. Не че Life of Agony са точно "алтернатив". Те са от бруклинската хардкор школа, макар и малко недолюбвани от най-коравите й представители заради странното решение да запишат концептуален албум, което според тях (представителите) си е педалска работа. "Почервенялата река" е емоционален разказ за каръшкия живот на млад фен, който след като е изключен от училище, уволнен от работа и натирен от гаджето, си прерязва вените в банята, докато некултурната му майка блъска по вратата, наричайки го прасе и какво ли още не. Това е представено с къси сценки между песните, като в радио театър. Но да минем към обложката. Басистът Алън Робърт, който я е правил, се хвали че логото с четирите черепа е един от най-разпознаваемите образи в екстремната музика, и това е точно така. Едва ли може да има по-точно представяне на хардкор веруюто за братство и солидарност от тези черепи, долепени като в орехова черупка. Безспорно майсторска и лаконична работа на Робърт, който е завършил Нюйоркския факултет за изящни изкуства. Но това, което ме кефи дори още повече, е колко пророческа се оказва тя. Направо е стряскащо... ако приемем че синият череп, единствения различен, е на нисичкия вокалист Кийт Капуто. Защото през 2011-а, 18 години след дебюта на бандата, Капуто действително става различен. Един ден се осъзнава като жена, променя името си на Мина и започва скъпа и болезнена хормонална терапия. Това, естествено, слага дефинитивен край на Life of Agony. 

  Candlemass - Epicus Doomicus Metallicus (1986)

А ето и нещо наистина симпатично. Първата поява пред света на шведските дуум-метъл богове Candlemass. Не е пресилено да ги наречеш богове, защото те създадоха този стил от нищото, с две китарки и един комплект стари барабани. Ерго, са богове. Нещо неясно? Картинката, натаманеният латински, наивният шрифт - всичко тук крещи НИСЪК БЮДЖЕТ. Целият албум е записан за 1800 долара, едвам отпуснати от френския лейбъл Black Dragon Records. Когато басистът-лидер Лейф Едлинг написва песните, дори не е имало кой да ги изпее. Викат за целта "един приятел". Но все пак става дума за класики като Black Stone Wielder и Under the Oak, така че е нямало начин нещата да не проработят. И те проработват. Албумът се продава сравнително добре, а Едлинг успява да привлече човека-гърло Месая Марколин. Останалото е история. Колкото до обложката - харесвам позитивното послание в нея. Дяволският череп е плътно набит на светия кръст, а и тези малки рогца са доста сладки. Де да можеше всяко зло да е така надеждно обезоръжено.