Garbarek / Brahem / Hussain - Madar (1994)

"Джазът е последното убежище на лишените от талант", казва Тони Уилсън в 24 Hour Party People (много забавен филм за лудата манчестърска сцена от 70-те и 80-те, с акцент върху Joy Division, Happy Mondays и първите рейвове). И още: "Джазмените правят музика, за да забавляват себе си, а не слушателите." Това е и моят проблем, когато трябва да изслушам 15-минутната импровизация на някой джаз виртуоз. Не може ли да я сведе до три? И каква е тая работа с "джаз стандартите"? Докога ще се кланят на едни десет-двайсет парчета от времето на Ал Капоне, вместо да измислят нещо свое... Накратко, нещата между мен и джаза не вървят. Щом той влезе в стаята, аз трябва да изляза.

Йедличка - щастлив край Вълтава

Визията на художника за сонатите на Бетовен

В случая, обаче, дяволът не е толкова черен. В Madar, може би 24-ия албум на Ян Гарбарек (не преувеличавам, тоя агент свири от 1971-а с трайна и все по-плашеща плодовитост) пискливият му сакс е приятно разнообразен от почукванията на табладжията Шаукат Хюсеин и уместните вметки на тунизийския свирач на уд Ануар Браем. Сега, не съм специалист по туземните инструменти, но уд е нещо като тумбеста мандолина с 4 или 6 струни, а арабите го наричат "Султана на музиката". С две думи, тук Гарбарек е повторил номера от Ragas and Sagas (един от албумите му от 1992 г.), където комбинира норвежки музикални теми с такива от Близкия Изток. За разлика от него, Madar продължава доста повече от час и е изцяло инстру-ментален, което прави нещата мааалко по-тегави. Ако аз бях продуцента, щях да изрежа около 25 минути и да уредя един скоклив ремикс за финал (напр. на Франсоа Кеворкян). Но не съм. Продуцент е някакъв немец, така че нещата остават както са си, а така нужната разтуха идва единствено от загадъчната обложка в песъчливи тонове. Тя успява да бъде хем примитивна, хем математически прецизна. Представям си, че ако Ешер бе пещерен човек, можеше да нарисува нещо такова на стената си. Линиите са адски живи - сякаш гледам контурите на прясна татуировка върху прокървила кожа. Харесва ми и скромният шрифт, който категорично отрича всякаква показност. Художник е чехът Ян Йедличка, който в момента е на 72, но продължава да работи, снабдявайки ECM с дори по-странни обложки от тази. Лейбълът, от своя страна, напоследък е обърнал гръб на джаза за сметка на добрата стара класическа музика. Поне докато не излезе новият Гарбарек. 

Джей Джи не мисли да спира