Не правете като тях 4

 

Obituary - Slowly We Rot (1989)

Като тинейджър бях запален по екстремната дет-сцена от Флорида, но дори тогава надали съм си пускал "Бавно си гнием" повече от 2 пъти. На фона на творчеството на "кръстника" на жанра Чък Шулдинър, Obituary ми звучаха твърде куцо. Това, което остава в историята, е невъзможно лошата обложка на дебюта им, и о чудо! - въпреки нея този кратък и злобен опус на братята Тарди е продал над 250 000 копия само в Щатите. Не знам, ако ставаше дума за S.O.D., Anthrax или някои други траш-веселяци, може би бих дал благословията си, но при Obi съставката "хумор" е около 0.02% от сместа, така че вероятно са били сериозни. Толкова по-зле. Фен, заклан от логото (!) на банда вероятно е най-тъпата идея изобщо в художествения дизайн. Абсурдът на ситуацията се допълва от плеяда малки гнусни детайли. Говоря за мишока, загризал мъртвешката пета, и зелената слуз на заглавието, която дисциплинирано се стича право в канала. Вдясно от ръката, вярвам, са смачканите цигари на жертвата и ключа от входната врата. Някой няма да се прибере у дома и тази нощ. 

Trust - TRST (2012)

Torontonians: why so gloomy?, се питат снобите от Resident Advisor в подигравателното си ревю за новия проект на Мая Постепски от Austra и човека-глас Робърт Алфонс. Ще оставя без внимание шегичките за дългите зими в Торонто и връзката им с отчаянието, заляло местната сцена, защото TRST си остава един от албумите на 2012-а. Не би било зле хора като Мартин Гор да нагласят стереото си така, че сутрин да ги буди с Dressed for Space, та дано си припомнят как се пише завладяващо синтпоп парче. Както и да е, моят въпрос е друг: не би ли било по-добре тази почерпена с хапчета готик-пача да е някъде другаде, а не върху корицата на любимия ми рилийз от страната на кленовото листо? Разбирам хипстърската ирония тук, но в случая манджата е безнадеждно пресолена. Добрата новина е, че този албум ще има доста преиздания, в  които (силно се надявам) бялото перде ще бъде само спомен.  

Marnie - Crystal World (2013)

Господ ми е свидетел, че съм супер фен на Ladytron. На последното им явяване на Слънчев Бряг през 2006-а почти строших масивния си сребърен пръстен от ръкопляскане. Мисля, че това ми дава известно право да критикувам. И така, говорим си за соловия диск на Хелън Марни. Тя дълго се назлъндисва, но накрая реши да пусне собствена продукция, като финансирането дойде от феновете й чрез платформата Pledge Music (даваш колкото можеш, а накрая получаваш албума, плакат на Хелън, банския на Хелън и други приятни стимули). Както може да се очаква, резултатът е доволно качествен, като се има предвид, че на продуцентското кресло сяда Даниъл Хънт, т.е. получаваш 1/2 Ladytron. А сега критиката:  

1. Заглавието Crystal World. Какво точно имаш предвид, мила ни Марни? Че албумът ти е като парче кристал, което пречупва света на хиляди весели отблясъци и фрагменти или че светът по принцип е крехък като кристал и трябва да го пазим от опасностите на религиозните междуособици и климатичните промени? И в двата случая ми намирисва на клишета, изсмукани от пръстите. Може би някой ден ще прочета текстовете и ако греша, ще се извиня.  

2. Тази "секси" обложка. Тук вече идва самодейността под формата на пингвински клин и авангардно подредени плочки за баня. Плюс още нещо, което не понасям: местния шовинизъм. Като коренячка от Глазгоу, Хелън Марни привиква шотландска модна дизайнерка за костюма, шотландска фотографка за корицата и във всяко интервю разправя колко велики са съгражданите й от CHVRCHES (които съвсем случайно имат пресен албум за продаване). 

Е, не са.