Paradise Lost - Shades of God (1992)

Вероятно ще бъда сред малцинството, но повече си падам по гърленото ръмжене на Ник Холмс, отколкото по недопечените му опити за истинско пеене. Те ми идват малко пресилени, като се има предвид, че той по начало не е някой Павароти. Наистина, бих се насладил още няколко години на майсторския му лъвски рев, пълен с бълбукания и истинска болка, вместо да слушам как посредственият му баритон римува до безкрай думи, завършващи на „-ейшън”. Но това си е въпрос на фирмена политика, така че няма да се бъркам. Разберете ме правилно, горното не значи, че не харесвам албумите на Paradise Lost след 1991-а – в тях има достатъчно мрачни бисери, за да запленят и най-зомбирания фен на Bon Jovi. Значи само, че ги харесвам по-малко от абсолютните класики Lost Paradise и Gothic, които бяха причината изобщо да прослушам и поддържам бандата и до днес. Как съм я поддържал ли? Бидейки зрител в първите редове на два концерта с разстояние към 18 години помежду им, в първия от които без малко да умра, стъпкан като куче от австро-унгарски кубинки. Ето как.  

И така, през 1992-а момчетата от Халифакс сключват договор за 4 албума с Music for Nations, посресват се и тръгват на едно ново, по-интелектуално (разбирай по-малко ръмжене, повече рими на „-ейшън”) пътуване към сърцата на девойките и немските рок-чартове. От тук насетне, гневът и злобата отстъпват място на меланхолията и други готически концепти. Няма как, закупуват се и първите кожени шлифери.

Друго ако не, тази промяна драстично подобрява външния вид на продукта. Вече никога няма да видим на обложка на Paradise Lost евтин хуманоид-звездоброец или баналното разпятие. Ноу, сър. Shades of God стъпва на пазара с лъскава корица, нарисувана от корифея Дейв МакКийн, прочул се с работата си по саундтраци (небезизвестното „Пиано” и „Горски цар” на Шльондорф), а на метълите познат повече като човека, измислил богомолката за Renewal на Kreator. Як агент отвсякъде. За Paradise Lost (или по-скоро за лейбъла им, който в края на краищата плаща сметката) той създава едно тъжно готик мече с начупена като корона глава. Хладните цветове и рамката от златен станиол са супер стилни, а лапичката направо кърти. Така и трябва. През онова далечно лято бъдещето изглеждаше светло за Paradise Lost. Все пак въпросът ми към тях (и най-вече към китарния полубог Грегър Макинтош) остава: защо, аджеба, не затворихте сергията след One Second? Щеше да е тооооолкова по-добре.