Tricky - Blowback (2001)

Вече мога да повярвам, че глобалното затопляне е започнало някъде преди 13 години. Това жежко взаимодействие, вещо заснето от нахиления холандски хитрец Антон Корбийн, идва да покаже страстната връзка на Трики с неговата муза. Blowback е икономична техника за пушене, при която вместо да хабиш ценния канабисов дим, вече направил хиляди поразии в белия ти дроб, го издишваш в устата на съседа, за да страда и той заедно с теб. Естествено, срещу такова страдание любимият на всички бристолски мулат няма нищо против. Като гледам книжката към албума, май снимките са продължили с часове.

Несъмнено, в тази сесия пада голямо обдишване за радост на всички замесени. Тук включвам и феновете, за които този албум не носи почти никаква друга награда. Петият по ред запис на Трикнята е тъжен знак, че нашия човек вече се е пуснал по пътя на най-малкото съпротивление. Няма я вече многопластовата канонада от звуци, която те кара да се оглеждаш боязливо, няма ги поскърцването и обратите в темпото, които направиха Maxinquaye един от най-добрите албуми на 90-те. И най-важното, няма я Мартина. В замяна получаваме дует с безцветния тип Ед Ковалчик, нещо като кавър на Nirvana и включвания от Аланис Морисет, Синди Лопър и Антъни Кийдис, който традиционно звучи като катерица от някой анимационен филм. Добре, че е младият рага агент Hawkman, който внася доза свежест с ямайските си речитативи в Over Me и Diss Never. Но това не оправя баланса. Пагубната любов на Трики към опростените "рок аранжименти", която години по-късно съсипа двете му изяви в България, отвежда на дъното и Blowback. Тук, както и на сцената, си пролича че в новия век геният на трип-хопа предпочита да разтяга локуми с ошмуляните си първи братовчеди (по данни на социалните служби, към 14 броя) отколкото да прави музика. 

Освестяването е малко вероятно, но нищо не пречи да помечтаем. Ставали са и по-странни работи.     

Good Times Bad Times

Поли, Бьорк, Тори за Q. Фотография: Джон Стодарт

През май станаха 20 години, откакто женската бригада Тори Еймъс, Бьорк и Поли Харви цъфна в интервю и фотосесия за тежкото музикално списание Q. По това време и трите са още млади парчета (най-старата, Тори, е на 30), но вече са привлекли вниманието на цялото прогресивно човечество със своята оригиналност, талант и смели текстове, базирани на личния им девичи опит. Да припомним - исландката тъкмо се е преместила от Рейкявик в Лондон и събира очите на всички с интензивния и ултрамодерен Debut, продуциран от Нели Хупър и Мариус де Врийс, а и с шантавите си прически. Червенокосата пиано фурия е отпочнала дългогодишна гавра с бащата проповедник (за справка - красивото й видео към Past the Mission), а Поли е в най-дивата си фаза - размахва китарата не по-зле от Ramones, докато голямата й уста оформя поредната безумна лирика: "Лежим спокойно двама / главата си на мен сложи / аз ще я милвам дълго / докато закърви." Опасни женички, тези трите... Въздухът трепери.
Но да видим как са се справили през годините с дисциплината Cover design. 

Björk - Vespertine (2001)

След като на Оскарите разгневи цял Холивуд с роклята си, имитираща умрял лебед, Бьорк решава да забие ножа още по-дълбоко, снимайки се с ексцентричната дрешка на македонския дизайнер Мариан Пейоски и за корицата на петия си албум. А защо да не метне отгоре и едно нарисувано лебедче, от чиято човка, сред пера и разтапящи се ледени висулки, да излиза заглавието? Всичко това, комбинирано с посторгазмения вид на самата авторка, излегната върху топлите камъчета, ме спечели завинаги. Пълно 6.

 

Tori Amos - From the Choirgirl Hotel (1998)

Дизайнерката на тази обложка, някоя си Катерина Джеб, чупи дясната си ръка при зверска катастрофа през 1991-а. В резултат на това не може да вдигне дори лъжицата към устата си, камо ли фотоапарат. Може само да натиска копчета. Ето как се ражда "фотокопир изкуството". Точно така, за тази сесия безстрашната Тори ляга в огромен ксерокс и се фотокопира ли, фотокопира, пълноцветно и с висока резолюция. В книжката на албума има доста такива изображения, където можете да видите лакътя на Тори, голия й гръб, торините коленца, пръсти и пр. Има ефекта на подводна снимка, а подводните снимки са отнесени и секси. Сиреч, с чиста съвест мога да дам 5.69

PJ Harvey - Is This Desire? (1998)

Това идва малко постно за моя вкус, но ми напомня за едни подобни  снимки, които си правихме край Дунава. С лентов апарат номерът става много лесно - вместо да превъртиш, натискаш спусъка още веднъж и на един и същ кадър се наслагват два обекта.

Пи Джей Харви в най-добрия й период (1995-2000). Страхотна музика, страхотен стайлинг. Зачита се. 

The Penelopes - The Arrogance of Simplicity (2006)

Този албум не е някакъв зъл хардкор, както може да се предположи. Но нали ги знаете французите - умират да се направят на по-големи революционери, отколкото са. The Penelopes всъщност са две парижки гъзарчета, които си пият чая с Азия Ардженто и често диджействат по звездните партита в Кан. Добрите им връзки с арт-средите се дължат и на факта, че черничкият Аксел Баския е племенник на онзи другия Баския... това сигурно значи много в обсебения от изкуството Париж. Така че, съвсем естествено, с визуалната идентичност около дебютния им албум се заема тежката артилерия - ветеранката в дизайна Анйес Бе и художника-колажист Жан-Франсоа Санз. Правят се едни симпатични флайърчета (вж. лилавкото по-горе) и всичко тръгва по мед и масло. Концепцията е почерпана от студентските вълнения през 68-а, макар момчетата да са родени доста след това. Не пречи. И тук разни млади поети се кълнат във Воев без нивгаш да са го виждали от плът и кръв. 
Музиката в този запис е силно повлияна от Боуи и британския shoegaze, което винаги е добро нещо. В припева на Demian направо чуваме възкръсналия от мъртвите дух на Cocteau Twins. Всъщност, от няколко години The Penelopes живеят в Лондон, където могат да пият директно от извора. Мотото на The Arrogance of Simplicity също е с английски привкус. Взето е от творчеството на охтичавата романистка Вирджиния Улф и гласи: "Нищо не се е случило реално, докато не бъде записано." C'est vrai, baby, c'est vrai.
   

G.G.F.H. - Halloween (1994)

Момичето, което ми даде да слушам това, поддържаше лична кореспонденция с Брайън Джей Уолс - единия от създателите на G.G.F.H. Не знам какви илюзорни надежди му беше дала, но много скоро той й прати този диск, който е издаден само в хиляда бройки и днес е колекционерска рядкост. Долетял бе до нея върху несигурните криле на "Български Пощи" директно от Оукланд, Калифорния, което си беше голяма работа в онези години, когато повечето хора дори нямаха CD-плеъри. Момичето също нямаше, но това не ни пречеше да гледаме обложката до полуда. Представям ви Little Missy - "чудовището" на G.G.F.H. По принцип не харесвам индъстриъл заради нон-стоп данданията и политическия булшит, които са неизменно в арсенала на разните му там Ministry-та, Fear Factory-та и други херо-бунтари. Но магнетичният поглед на Little Missy ме склони да изслушам целия Halloween и да питам за още. Това са сурови демо записи от периода 1986-1989 г., които няма как да намериш другаде. She Comes to You и Fetal Infection докарват прилична параноя, а 12-минутната Plaster Christ'88 ни връхлита като бавна симфония на ужаса. Основната концепция се върти около отмъстителната, долна, обсебваща и (като че ли) леко смахната личност на малката госпожичка и нейните иновативни представи за човешките отношения. Двамата от G.G.F.H. обаче си я обичат. Като истински загрижен родител, DJ Ghost наскоро забрани на някакви руснаци да ползват образа й в сайта си и ги нарече малки лайнца. За отмъщение, дебелокожите братушки нарисуваха другарче на Missy в същия стил. Сори, Ghost, трябва да ги покажа заедно. Не са ли сладки...