Mark Lanegan Band - Phantom Radio (2014)

Преди две години неуморният Марк и неговата банда изненадаха приятно с Blues Funeral - великолепен албум, с който се дистанцираха от дотогавашния си минорен каубойски саунд в полза на по-похвални влияния като New Order и Echo & The Bunnymen. Изобщо, всеки който "погребе блуса" след дълголетни заигравки с него, печели вечното ми уважение. Миналата есен пък излезе солов албум на Ланеган, включващ кавъри на Ник Кейв, Курт Вайл, Джон Кейл и др., който показа че освен хъс за работа, грозникът в черно притежава и добър музикален вкус. Phantom Radio продължава в същия дух и макар да е доста по-слаб, някои парчета са толкова "манчестърски" (чуй напр. Floor of the Ocean), че проверих специално дали басистът не е Питър Хук. Не беше... но почти, защото дебелите струни в този албум дърпа Мартин Льонобл, познат ни от Jane's Addiction, вече несъществуващите Porno for Pyros, а и от соло изявите на добрия стар Дейв Гахан. Уау.

Добра дума заслужава и корицата на този трети по ред опус на пауър триото. Решена във вечно актуалната стилистика на Санта Муерте (религиозен култ, възникнал от травматичния сблъсък на маите и ацтеките с католицизма) тя комбинира слънцето с дъжда, бялото с червеното, духовното с тленното. Натуралменте, авторът е мексиканец - някой си Густаво Римада, който на седемгодишна възраст се мести с родата в Индио, Калифорния, а после изкарва и 3 тежки години в армията. Понастоящем е "художник на свободна практика", а за наем и текила припечелва като татуист. То си му личи, но това не е непременно нещо лошо. Постарал се е да сложи златна боя на буквите и слънцето, а явно е светнат и в съвременното изкуство, защото белият букет е досущ като калиите на Мейпълторп. Густаво прави и дизайн на рокли като тази по-долу, за радост на момичетата. Защото, както гласи английската поговорка, Those dressed in blue, have lovers true. Дай боже всекиму.