The Good, The Bad & The Queen - The Good, the Bad & the Queen (2007)

Наскоро ме светнаха, че бритпоп-войните от средата на 90-те били на класова основа. Oasis, като момчета от работническите квартали на Манчестър, не понасяли "небрежно елегантните" Blur с техните колежански привички, влияния от Мартин Еймис и фланелки с остра яка. "Тия са като жива картинка на Южна Англия." (разбирай Лондон), дуднеше по медиите големият брат Галахър. Но сега не говорим за Oasis и Blur, и без това томахавката е отдавна заровена.

Говорим за TGTB&TQ, един от по-късните проекти на Деймън Олбърн. За разлика от мегауспешните Gorillaz, тук няма да видим рапъри и анимационни герои с празен поглед. Това е по-меланхолична работа, а членовете са от висшия ешелон на няколко музикални стила. По старшинство: Тони Алън, цар на палките, когото Браян Ино нарича "вероятно най-добрия барабанист, живял някога." Въпреки че по време на записите е вече на 66 години, жилавият нигериец изтропва фантастични афробийт ритми, оформящи гръбнака на този раздвижен и "музикантски" албум. После идва Пол Саймънън, легендарният дългуч от The Clash, на бас. С бомбето и непукистката си физиономия той е като изваден от филм на Гай Ричи, а ръбатите му баслинии запълват и малкото дупки в майсторското свирене на Алън. Другите двама са самият Олбърн (вокал и всякакви джаджи с клавиши) и китаристът Саймън Тонг, свирил с The Verve през най-успешните им години. Първоначално "Добрият, лошият и кралицата" било само име на албума, а не на групата, но когато през 2006-а излиза първият сингъл Herculean, журналистите все трябвало да я наричат някак, така че лепнали това име и на нея. Това спестило на четиримата обичайния брейнсторминг, познат на всички групари. Пък и, както мъдрува Саймънън, "сложиш ли име на бандата, все едно се жениш за нея" - нещо, за което никой от тях нямал време. Едва сега, през 2015-а, се чу за нов TGTB&TQ албум, който бил вече написан, оставало само Деймън и другите да наминат през студиото. Оуки-доуки.
Ами картинката? Много ясно: лондонски албум - лондонска картинка... Това тук е един от символите на "разблудния град" - крепостта Тауър, в комбина със старата монетоливница, любими обекти на викторианския художник Томас Шотър Бойс (1803–1874). Пари и власт от едната страна, а зад оградата - безличната тълпа с нейните вълнения. Разбирам защо този сюжет е заинтригувал интелектуалеца Олбърн. Но има нещо странно. В оригиналната творба на Т. Бойс (вж. долу) няма никаква разбунена тълпа, а само мирно движещи се работници и зяпачи... да не говорим, че сградата на Монетния двор не гори. Доколкото знам, тя никога не е горяла. Само е преместена - първо на съседното баирче, а по-късно някъде на майната си в Уелс. Така че има 2 варианта: или обложката да е взета от някоя скица / неизвестен вариант на картината, или някой гений на фотошопа в офисите на Parlophone да си е поиграл с мишката. И в двата случая нямам възражения... в този си вид корицата добива приятна катастрофична атмосфера, нещо като негласно предупреждение. Надписът в  стил "уестърн" пък мирише на барут от сто километра. А без барут няма и рокенрол.    

Градска идилия от 1842 г. (на преден план - самият художник). 165 години по-късно нищо не е същото.