Балкантон 6

Съкровището на инките (1985)

Казвал съм и пак ще го кажа: простотиите в "онези" времена бяха на всяка крачка, но някои неща се правеха с професионализъм и финес, които новият строй счете за  ненужно престараване и захвърли в чекмеджето, където ги застигна бавна и мъчителна смърт. Едно от тези неща са плочите с драматизации за деца, тиражирани със стотици хиляди из цялата страна. Всеки български сополанко е плакал с "Дивите лебеди" и се е смял с "Бърборино". Какво? Не си плакал с никакви лебеди? Ти, брато, нямаш сърце. 

Авторът - "пътешественика с бомбе" Салгари

Всъщност, тази плоча не е точно за най-малките. "Съкровището на инките" е приключенска история по кратката повест на Емилио Салгари (1862 - 1911 г.), която се цели в широката аудитория на 10- до 16-годишните. В нея има всичко, по което би си паднал  любознателния соц пубер: скрито съкровище, пътуване по подземни реки, научни факти за вулкани, животни и изчезнали империи, непоклатимо мъжко приятелство и един мегазлодей, наречен Джими Отхапаното Ухо. Всичко това оживява под пукащата игличка за някакви си 46 минути. И как няма да оживее при такива актьори! "Кастът е чудовищен", както се изразяват по филмовите списания. В ролята на благородния учен Джон Вебер слушаме Наум Шопов, Ицхак Финци е машинистът Бъртън, Живко Гарванов е Морган (и той специалист по нещо, но не си спомням какво), но най-доброто включване е на Йосиф Сърчаджиев като веселия моряк и готвач на групата, ирландеца О'Конър. Дори само заради него си струва да преровите някой и друг кашон със стари плочи. И така, четиримата авантюристи тръгват по следите на "съкровището на Хуаскар", като по пътя ги следват безброй беди: тряскат ги електрически змиорки, заливат ги гейзери, ръфат ги мишки, свършва им водата, бягат от запален петрол и какво ли още не. При такива драматизации е важна и звуковата картина, с която тук се е заел мастъра на електронния звук Симо Лазаров (представен на обложката като Симеон, а по рождение Симон Леон). Благодарение на него, като и ние да сме там когато експедицията преминава през "Галерията на ехото" и "Залата на вечния дъжд". Любимият ми ефект е злокобният смях на подлия испанец Карнът, който се носи на талази, последван от думите "Мое е..."  (съкровището).
Корицата е нарисувана от Марин Дармонков, за когото информацията е доста оскъдна. Видях, че е направил и обложка на плоча с поезията на Вознесенски и, уви, една за Дует Шанс, но това комай е всичко. И-мейлът му завършва на .ca, от което детективът в мен заключава, че човекът е духнал за Канада в търсене на неговото си съкровище. Може би дори е забравил, че някога е седнал и нарисувал една умилителна илюстрация в каубойски стил. Нищо, има кой да помни.