1988

Като всяко друго нещо, и метъл музиката претърпя своите периоди на възход, апогей и упадък. Естествено, най-интересни са златните времена, когато големите банди пътуваха със собствени самолети, а продажбите на всеки албум се измерваха в милиони, или поне половинки от милиони. За сравнение, последният запис на Slayer, миналогодишния Repentless, досега е продал тъжните 80 000 бройки (колкото е населението на Перник) и едва ли някога ще достигне стотака. Печалбите, които се правеха през 80-те, осигуряваха на групите не само по-качествени питиета, а и достъп до кадърни художници, които да оформят продукта им по най-добрия начин. Да видим три примера от 1988-а, вероятно последната добра година за класическия хеви и траш метъл. Казвам последната, защото само няколко месеца по-късно три разчорлени хлапета от Сиатъл издадоха хаотичния си дебют Bleach и правилата на играта се промениха завинаги.

   Judas Priest - Ram It Down (1988)

Намирам този албум за несправедливо подценен. С ръка на сърцето, не виждам в него никаква слабост извън нелепия кавър по класиката на Чък Бери Johnny B. Goode. Китарите на Даунинг и Типтън са в обичайната си неделима спойка, а пеенето на Роб Халфорд е вдъхновено и концентрирано, за разлика от последните рилийзи на Джудас, където звучи така сякаш чете сутрешния вестник. Освен това, този запис е последният с дългогодишния продуцент и приятел на бандата Том Алъм и с мустакатия барабанист Дейв Холанд. Последният е част от групата през най-успешния й период, въпреки че очевидно не владее свиренето на две каси, за което е и разжалван веднага след турнето за Ram It Down. По повод на заглавието (повелителна форма на простоватия глагол ram down - зачуквам, набивам) петимата си имат доста главоболия с представител на лейбъла, който се опасявал от обвинения в сексизъм (нова тенденция, тъкмо излязла на мода). Наложило се да му обясняват, че не става дума за такива неща, а за саунда на хеви машината Judas Priest, който ще размаже де що шава по планетата Земя. За по-голяма убедителност, ангажират за обложката англичанина Марк Уилкинсън, вече направил име покрай плочите на Marillion и Джими Пейдж, а наскоро отчел се и с дизайна на последния запис на Мейдън The Book of Souls (2015). Негова специалност е аерографът - малка джаджа за разпръскване на пулверизирана боя. Изобретен е през 1879 г., като първоначално се сглобявал от супена лъжица, игла за шевна машина, връх на отвертка и няколко запоени тръбички. С аерограф или не, корицата на Ram It Down е изработена отлично, а мъжкарското й излъчване едва ли се нуждае от коментар. Огън бий!

        Metallica - ...And Justice For All (1988)

Свят ми се завива като се сетя за изобилието от албуми, излезли през 88-а. Sepultura издадоха Schizophrenia, Testament пуснаха The New Order, чичко Мъстейн избухна с платинения So Far, So Good...So What!, Slayer дадоха на света South of Heaven. Имаше ново Ministry, нов AC/DC, нов Iron Maiden, нов Voivod... от Helloween до D.R.I. - сякаш всички се бяха наговорили да издават точно тая година. И все пак, едно име владееше умовете и сърцата: M-Е-T-A-L-L-I-C-A. Феновете тръпнеха в очакване да чуят как се справя новия басист след трагичната смърт на непрежалимия Клиф Бъртън. Е, не чуха. Джейсън бе намразен почти веднага от малкия датчанин и особено от Папа Джеймс, който му сумтеше дори по време на концерти (доказателства в youtube бол). Злите езици говорят, че за да го спекат от самото начало, му изрязали бас-партиите от финалния микс на ...And Justice. И наистина, в този албум не ще чуеш много бас, което не му пречи да се нареди сред знаковите работи на Металика, просто защото материалът е ненормално добър. Също като обложката в стил "Реформа на съдебната система". Доларите валят ли, валят, докато една поругана Темида а-ха да рухне върху главите на невинните. Художникът Стивън Горман прави картинката под наставленията на Хетфийлд и Улрих, които са в своя "CNN период" и ревностно следят новините в търсене на екзистенциални теми. Заглавието пък, във вид на набързо надраскано графити, напомня за скромното начало и (предполагаемото) улично кредо на бандата. Наистина, малко може да се добави тук.  

         Anthrax - State of Euphoria (1988) 

Винаги съм харесвал Anthrax. Те не се правеха на толкова страшни като останалите, носеха шорти, а певецът им е индианец ирокез. Останалите са евреи от Ню Йорк, което също не е лошо. Между 87-а и 90-а направиха три зверско добри албума, които им спечелиха място в много метълски фонотеки (разбирай картонени кашончета със саморъчно записани касети), както и в Голямата Четворка (разбирай двайсетина уплашени от интернет ветерани на траша, обикалящи света за пари).

Сега... в тази обложка има повече ентусиазъм, отколкото майсторство, но за времето си беше върха. Спомням си, че я видях за първи път в ревю секцията на списание "Ритъм". Взирах се в малката като кибритена кутия картинка, пропадайки все по-навътре в червената спирала - все едно бях в онзи филм на Хичкок, "Шемет". След като прочетох в списанието колко препоръчителен е новият Anthrax, набързо си го записах и съм го слушал десетки, може би стотици пъти. Сигурно още пазя касетата, едно Sony 60.