Francis Bebey - African Electronic Music 1975 - 1982 (2011)

Ще разиграя още малко етническата карта, както се плашат един друг някои клоуни в парламента... Всеки обича Африка, особено когато е седнал удобно пред плазмата или лаптопа и не му се налага да се разправя с потенето, дебнещите влечуги, лошите хора с калашник през рамо и всички онези мушици, които не те оставят да мигнеш. И аз съм така. От известно време истински се кефя на африканска музика и често разнообразявам свободните си вечери с подбрани пиеси от компилациите Golden Afrique, Afro Baby и A Night at Club Baobab. Обикновено те са порядъчно дълги, защото в 4 минути трудно ще побереш толкова много жизнерадост, майсторство и фантазия. Музикалните пластове в тези феерични парчета са като люспите на голяма глава лук, която може да подправи салатата на живота ти по свеж, често изненадващ начин. 

Бебей със своето "откритие" - пигмейската флейта

Продукцията на Франсис Бебей не прави изключение, макар той да е малко по-експериментално настроен. Камерунецът е от богато семейство и завършва колеж в Дуала, а после отпрашва към Париж, където развива талантите си на музикант, скулптор и писател. Автор е на стихосбирката "Черни сълзи" (1963), а 5 години по-късно печели Литературната награда на Африка с романа "Синът на Агата Мудио". Това му позволява да си накупи цял тир модерни инструменти, включително електронен орган, чиято поява в семейния дом е подробно описана от дъщеря му, Киди Бебей, тогава 13-годишна. 

Афро-седянка?

"Показа ни го, както другите показват нов автомобил", пише тя в книжката на диска, "а после го свърза с една примитивна дръм машина и рече: Най-после ще можем да се позабавляваме в тази къща! Забавление за него означаваше работа - любимото му нещо." В случая "електронна музика" е термин твърде относителен - не очаквайте някакъв транс или от кутийката да изскочи африканският Aphex Twin. Това е авторска музика, носеща духа на Черния континент и обогатена с архаични ефекти от органа, кльокащи перкусии, "намерени" звуци и нареждащия глас на самия Бебей, който не пее като по учебник, но пък го прави на три езика. Вкарани са и модерните за 70-те социални теми като например в любимата ми The Coffee Cola Song, където белият човек е описан като "много по-голям дивак от нас", макар да си пийва кóличка с кафенце. Така е, братко, и в мен се пробужда дивашкото, погледна ли това девойче от Западна Африка. Дори и натоварена с куп легени и друга посуда, тя пази една усмивка за нас. Бих стиснал свободната й ръка, въпреки че се съмнявам да е жива. Фотографията е на парижката агенция Hoa-Qui, специализирана в картички и албуми за Африка и основана в далечната 1949 г. За първи път се появява върху друг, по-стар рилийз на Бебей (La Condition Masculine от 1976-а), а може да е заснета десетилетия преди това. Така че, да... в най-добрия случай момичето е много, много старо. Като утеха, издателят Bad Boy Records, ни е снабдил с още няколко снимки със същото качество, плюс пространно есе на френски и английски, а двете винилови плочи са оформени като психеделични близалки. И нещо любопитно: горещият сингъл на канадските алтърнатив гиганти Arcade Fire (продуциран, между другото, от Тома Бангалтер от Daft Punk) се крепи на семпъл с безумната флейтичка от The Coffee Cola Song. В близките седмици милиони хора ще си тананикат простата й мелодия, родена в знойната, вечно усмихната Африка. Добър, макар и закъснял епитаф за Франсис Бебей (артистът умира през 2001 г. в любимия му Париж).      

EP-то с ремикси от 2013 г. - Право в целта, особено версията на Young Marco