Стар саундтрак, нов саундтрак

Музиката от филми се издава почти откакто има филми. Първият саундтрак изобщо е на анимацията на Дисни (Дисни човека, а не компанията) "Снежанка и седемте джуджета" и излиза като колекция от три малки плочи почти едновременно с филма през януари 1938-а. Някои парчета от тях като фамозната "Тиролска песен на джуджетата" дори влизат в класациите. От там насетне колелото се завърта и всеки филм, ще не ще, се сдобива със саундтрак, който встрастеният киноман трябва да си купи и върти на домашната аудио-система, сиреч на грамофона с ръчка. 

Честно да си кажа, съм леко раздвоен по въпроса дали такъв продукт е необходима добавка към филма или е просто... продукт. Като всеки нормален човек, и аз обичам да подтичвам из стаята на песните от "Флашданс", но от друга страна в някои от любимите ми филми изобщо няма музика (напр. "Идиотите" на Триер) или пък се повтаря само един музикален мотив, както е в "Огнярят" на Алексей Балабанов.

Защо тогава се занимавам с тях ли? Много просто - саундтраците също имат обложки.

Various - Lost Highway OST (1996)

Действително, разните аеробик филми доведоха до там, че във всяка българска къща да има плоча на "Флашданс", "Божествени тела", или и двете. Но истинската, масовата истерия по саундтраците дойде много по-късно. Като жив свидетел, мога да кажа точно кога: късната есен на 94-а, когато до родината достигна (във вид на хиляди пиратски касетки) музиката от славния Pulp Fiction. Разбира се, преди това имаше Arizona Dream, а после и Underground... но песните, които отпушиха модата на филмовата музика, бяха тези от "Криминале" и никои други. Не минаваше купон без някое девойче да разкърши таз, заявявайки най-сериозно че ще се даде само на сина на проповедник. Слава богу, нещата не протичаха по този начин. И всички танцуваха с разперени пръсти пред очите. То беше чудо с това "Криминале"!

Горе-долу от това време е и саундтракът на "Изгубената магистрала", седмия филм на Дейвид Линч. Това е по-мрачновата работа и определено не става за дансинга. Продуциран е от Трент Резнър и както може да се очаква, включва няколко парчета на Nine Inch Nails и други агенти, актуални към лето 1996-о, като Marilyn Manson и Rammstein. Но включва и страхотната I'm Deranged на Боуи в два варианта, така че за мен е ok. 

Дваж по-ok обаче е обложката, която ме радва по няколко прости причини:

1. Тези цветове са като на зла оса, която уж само си бръмчи, но може да извади жилото когато си поиска. Скрита заплаха - маркираме √

2. Във филма има много нощно каране и дълги хипнотични кадри с осовата линия пред фаровете. Ако си достатъчно глупав да ги гледаш, със  сигурност и ти ще се "изгубиш". Чувство на обърканост - маркираме √  

3. Вярност на принципа Less is More. Минимализмът отваря въображението (поне при мен е така). Например, можеш да видиш тази пътна маркировка като пламъче от запалка или свещ в нощта, което също е доста линчовско, като се замислиш. Свобода на интерпретацията - маркираме √
Събирайки 1+2+3 получавате всички елементи, характерни за филмите на Линч. Така че няма нужда да гледате "Изгубената магистрала", само метнете едно око на обложката. Всъщност не - гледайте го. Сцените с каубоя без вежди са прекалено добри. 

  Various - Dias de Gracia aka Days of Grace OST (2012)

А ето нещо по-ново. "Отсрочката" е мексикански гангстерски филм, чиято хронология съвпада по странен начин с три поредни световни първенства по футбол - през 2002, 2006 и 2010 г. Звучи интересно, като арт-филм с насилие, каквито обичам. За жалост, още не съм го гледал поради липса на субтитри на разбираеми езици. Слушах саундтрака обаче, и трябва да призная, че тези 39 разводнени импресии ме отегчиха до смърт. Наистина обичам Bad Seeds, но това което правят Кейв и Елис в музиката за филми е далеч от висините на останалото им творчество. Подобно на Лиза Джерард от Dead Can Dance, и те се открехнаха че в movie индустрията падат по-лесни пари с по-малко усилия и бичат филм след филм без никакъв свян. Рецептата е следната: минорен акорд или жална струна от цигулката на Уорън Елис, която се задържа докъм първата минута, после малко от прочутите "атмосферични луупове" на хитрия грък, последвани от тихи контрапункти от пианото на Кейв, плюс може би някой крясък или звуков ефект от филма, и готово. И така двадесет пъти. Парчетата на Атикъс Рос и Шигеру Умебаяши са една идея по-добри, но и на тях не съм си гризал ноктите от напрежение. Единственият лъч светлина е версията на Summertime, изпълнена с прецизна дистанцираност от Скарлет Йохансон, която дори не участва във филма. Гласът й сякаш излиза изпод някой ледник, което безспорно се дължи на яката продукция на 3D (бялото момче) от Massive Attack. 

Освен по Скарлет, си падам и по обложката на този иначе наведен саундтрак. Мексико Сити по залез слънце изглежда като подпален от гангстерски войни и тъмни страсти. Бутонки и патлак, окачени на въжето както ние тук си окачваме прането.  
Si, Señor!