Не правете като тях 7

Screaming Trees - Dust (1996)

Спомняте ли си соевите мръвки Витабел, които ни пробутваха вместо вечеря през студените месеци на 1996-а? Горе-долу оттогава е и този наточен и пропит с меланхолия албум - последен за гръндж ветераните Screaming Trees. Те изпуснаха влака за големите пари, защото решиха да не правят турне след големия си пробив със Sweet Oblivion през 1992-а, а после вече беше късно. Ето как, докато те си пийваха на спокойствие у дома, събратята им по карирани ризи станаха милионери и успяха да опитат всички наркотици, изобретени от човечеството (някои даже умряха от тях). Когато губиш, не знаеш какво печелиш, както казваше една Деси от "Сторгозия". И така, Dust... Мога да заявя под клетва, че това е любимия ми албум от цялата сиатълска вълна, просто защото е тоооолкова солиден! Както в някое перфектно изречение на Набоков не можеш да добавиш нито сричка, така и тук трудно ще втъкнеш дори карфица в тумбестия, запълнен докрай саунд на 10-те парчета, майсторски продуцирани от корифея Джордж Дракулиас. Но тази обложка ми къса сърцето. Какво, по дяволите, е това? Клоун, затиснат от дърво? Някаква ролева игра? Аз не мога да кажа, но попитайте автора Марк Даниелсън, който иначе е съвсем нормален и прави готини ъгловати творби за разни биеналета горе на север. 

OK, пич, грънджът е мъртъв, но това не значи че искам да виждам трупа. 

 Blonde Redhead - Barragán (2014)

Всеки, който търси успеха, си има някакъв номер. Футболистите не се бръснат преди решаващия мач, млади данъчни експерти си репетират вицове за пред мацките в Студентски град, а една хитра екскурзоводка в Прага се рекламираше с надписа "Няма да следвате чадър" (нещо, което туристите явно мразят). Номерът на Blonde Redhead е, че си имат една формула и  карат по нея, за което и си спечелиха прозвището "Motörhead на дрийм попа". Защо им трябваше да я променят? Новият им опус Barragán, който лично аз чаках с доста голямо нетърпение, започва с някаква пасторална флейтичка, която бързо дава да се разбере, че този път бандата на малката японка Казу Макино и братята-миланци Амедео и Симоне Паце е взела погрешния завой и в момента лети към пропастта, наречена "фолк рок", от която малцина са излезли живи. И това не е най-големия им проблем. Тепърва ще трябва да дават обяснения и за ужасната обложка, чиито автор остава в удобна анонимност, но сигурно е някой второкурсник от колежа по изкуствата в Юкатан. Агнешкият зародиш е донякъде симпатичен, но тези ръце, полазили една върху друга, са като от филм на ужасите. А виждате ли малката ръчичка, която пониква от кутрето? Някои хора не знаят кога да спрат...