мАкедонско

Mizar - Mizar (1988)

Имало едно време една обширна страна, наречена Югославия. Площта й била по-голяма от тази на Обединеното Кралство, а жителите й - толкова много (23,7 милиона през 1987-а) и така различни по етнос и религия, че все не можели да се разберат дали да пишат на кирилица или на латиница, както и дали ще строят комунизма или ще се ориентират към Запада. Разединени и объркани от новите времена, надъхани за независимост, отделните федеративни републики скоро се отцепват, било то чрез кървави войни или хладни преговори с централните власти. 

Давам този безплатен урок, за да прокарам тезата си, че по същество Mizar са повече югославска, отколкото македонска банда. Поне към момента на техния чутовен дебют, който записват през зимата на 1988 г. в студио Tivoli, Любляна, а после пак словенски лейбъл издава на плоча и касета през април. Всъщност, в родната Македония този шедьовър на етно-готика излиза едва през 2003-а. Но това са подробности. Албумът е абсолютен паметник на епохата и най-вече на мястото - една обречена страна. В него има праволинеен дарк уейв (откриващата Devojka od bronza, Dojdot), но и преработка на народна песен (Zlatno sonce), а B-страна започва с парчето Gradot e nem, където вокалите на Горан Таневски комай следват акуратно канона на църковното песнопение. Единствената песен, която винаги прескачам, е Stoj, чиито 5 минути се усещат като 15 поради родството й с най-тягостните моменти на The Doors. Тя представлява, доколкото схващам, натуралистична възстановка на разпита на заловен партизанин в стил "Тихо мъртвият казал...", а такова нещо никой не иска да слуша. 
Да спомена и имената на тия готини хора - освен Таневски (който на лайфа в кино Люмиер беше в добра форма, макар и поодъртял) в онази версия на Mizar влизат още Сашо Крстевски (бас), Борис Георгиев (барабани), Катерина Веляновска (синтезатор) и батката Горазд Чаповски на китара, който в наши дни е окупирал името Mizar и издава вече втори албум без нито един оригинален член, освен самия него. 
За обложката не открих нищо, освен че дизайнът е на словенеца Яне Щравс, който по това време е бил само на 22 години, така че някак не ми се вярва да е нарисувал сам тази задъхана батална сцена. По-скоро ми прилича на гравюра от Дюрер или друг стар майстор. При все това, човекът е включен в класацията на 100-те най-добри обложки от юго-рок сцената, така че... Вижте ги на http://balkanrock.com/100-najboljih-omota-yu-rocka/, има попадения.