Линч, Дейвид Линч

David Lynch - Crazy Clown Time (2011)

Не е ли яко, когато хора от киното се набъркат в музиката и вземе толкова да им хареса, че забравят да се върнат? Все се сещам за Дженифър Лопес, която малко след като облекчи Шон Пен в "Обратен завой" прeоткри себе си като поп дива и оттогава смогна да продаде над 60 милиона диска на бедните латиноси по света. Вследствие на това, за поколенията останаха такива лирически бисери като "Не ме гледай че натрупала съм бала, все още съм си Джени от квартала". Но стига за нея. Едно е Джени от квартала, друго е киноас от ранга на Линч, с торба Сезари, Златни Палми и един Златен Лъв от Венеция, да грабне китарата на стари години. Колко изобщо режисьори с китари познава писаната история? Сещам се само за Джармуш и за Винсънт Гало (онзи, който в "Аризонска мечта" питаше реторично Is De Niro funny? Is Pacino funny?) Не че Линч е някой бог на китарата. Техниката му е рудиментарна и адски странна, което едва ли ще учуди някого. Свирел "отгоре надолу и отзад напред", сиреч слагал китарата да легне на коленете му и бърникал отгоре й, при това откъм по-вътрешната част на грифа към по-външната. А, да, и обичал педалите за ефекти. Дебютният му албум е обявен за "електронен блус", но по-скоро е някакъв хибрид от мрачен синтпоп и шантавията на групи като The Chap, например. Носовият глас на Линч доминира цялото нещо като сив облак над поле с картофи, с изключение на първата песен, щедро предоставена на Карън Оу от The Yeah Yeah Yeahs. Добър или лош, този албум отразява до дъно странната персона на автора си в текст, звук и картина. Обложката, естествено, е негова идея. Леко аматьорското изпълнение и плоския шрифт не намаляват обсебващата сила на образа, който на моменти ми докарва нервни тръпки. Честно, не искам да познавам собственика на тази подпухнала длан, нито дори да си го представям. Зарчето, мистериозният надпис, петната... целият случай направо плаче за намесата на агент Дейл Б. Купър. 

David Lynch - The Big Dream (2013) 

Лятото на 2013-а дойде с този втори самостоятелен запис на режисьора-музикант. Явно му е харесало да прави джемове със своя помощник Дийн Хърли в домашното си студио, защото албумът започва от там, където свърши предишния. Женският глас тук е на Лике Ли, има и един кавър на Боб Дилан (по-скоро кавър на версията на Нина Симон по The Ballad of Hollis Brown, както уточнява Линч). Нещата са малко по-изчистени и меланхолични, по причина темата на The Big Dream, която е... любовта. Човек някак си не очаква нищо добро от едно разнежване по линчовски, но ето какво припява старият в едноименното парче: Любов е думата, която вятърът носи/ докато скита между клоните, между звездите/ и пожелаваме си нещо: да бъдем заедно. Това ми звучи съвсем истински, все едно си се излегнал на влажната трева, и отдолу ти убиват разни сламки, но не ти пука и искаш да гледаш нощното небе, а комарите жужат около теб, но ти само си вдигаш качулката и оставаш още дълго, за да си мечтаеш Голямата Мечта. Но Линч нямаше да е Линч, ако сложеше за корица на любовния си албум китка зюмбюл или някоя красавица.

В свободното време и посвирвам по малко

Не, той ще измъкне от мазето предупре-дителната табела от елтаблото на дядо си. Вероятно, на 69 г. "покосен от любов" му се струва най- благата диагноза. Не че е лошо, но все си мисля, че по-добре първо да довърши обещания нов сезон на Туин Пийкс, пък после всичко останало.