Не правете като тях 9

Whitesnake - Lovehunter (1979)

 

Едно от нещата, с които се гордея в тоя живот, е че никога не съм бил пърпъляга. Слушал съм Mötley Crüe, Cinderella, дори Skid Row, но по-ниско от това не съм падал. А по-ниско в тази музика са само бедния Джон Бон и разните разклонения на Deep Purple. Продължавайки логиката на мисълта си, ще трябва да заключа, че Whitesnake вероятно са самото дъно на и без това измъчения жанр на хеър рока от 70-те и 80-те години. Не притежавам нито едно парче на тия хора под каквато и да е форма и със загриженост следях съучениците ми, които се мъчеха да изпишат логото с бялата змия върху брезентовите си чанти. Несъмнено те не бяха наред с главата.

Прекалено добро, за да не се открадне ?!?

Тази обложка е от втория албум на Whitesnake, който достига до 29-о място в британския чарт. Натъкваме се на едно нелошо изпълнение от кипърския фентъзи илюстратор Христос Ахилеос, но концептуално картинката е пълна каша. Кой тук е ловецът на любов? Дали жената, която специално се е разсъблякла за случая и драпа нагоре като окъснял турист към Чичен Ица... или бодливият змей, впримчил невинната си жертва? И има ли изобщо жертва? Като гледам, тези двамата сякаш си падат един по друг, само змията е малко по-нервна. Но дори и без недомислиците тази обложка заслужава да гори на кладата на историята. Идеята й (колкото и да липсва такава) е нагло открадната от албум на Джон Лорд, излязъл 3 години по-рано. Същият Лорд, основно клавирист на Пърпъл, е действащ член на Whitesnake по времето на Lovehunter, което прави нещата още по-долни. Излиза, че лицето Ковърдейл далеч не е светеца, за който го смятат моторджиите и началните учителки. Но това си е техен проблем. Моето мнение за него е все същото откак се помня: ужасна музика, ужасни текстове, ужасни фенове. 

Peaches - Fatherfucker (2003)

Фактът, че Peaches бе поканена в България е сигурен знак, че кариерата й окончателно е тръгнала надолу. За жалост фестът в Пловдив пропадна, иначе с кеф бих гледал лайфа на тази кукувица, актуална или не. През 2003-а, обаче, електроклашът си беше жив и здрав и канадката вилнееше по всички големи сцени оттатък и отсам океана с антуража си от лесбийки и откачени диджеи. Този албум специално е малко по-рок ориентиран от предишните й записи, но темите в полезрението на Мерил Нискър остават същите, както се вижда от инфантилното заглавие и парти парчета като Shake Yer Dix и Stuff Me Up. На продуцентския стол седи пънк иконата Джоун Джет, а като гост в Kick It  участва самият Иги Поп. Знайно е, че неговата поява гарантира някакво качество, независимо от стила. И все пак... не, благодаря. Тези невинни сини очи в комбинация с распутинската брада ме отказват всеки път. Отивам да си пусна B52s.

Шоуто на Peaches е доста диво