Обложка на тримесечието 3

Nick Cave & The Bad Seeds  - Skeleton Tree

Куцо и сакато вече се произнесе за новия Ник Кейв, ръсейки суперлативи с едрото сито. От 09 септември насам (датата на излизане на албума) списания и блогове яростно се надпреварват в хвалбите - то не беше "удивително постижение, спиращо дъха", то не беше "мрачна елегия", че дори "ранен претендент за албум на годината". Стига бе! Трябва да си глух или заченат в някоя скална пукнатина, за да твърдиш подобно нещо. Моят дъх не се спира толкова лесно. Години наред съм имал напоителни контакти с наистина добри албуми на Ник Кейв като Your Funeral...My Trial (1986), The Good Son (1990) и The Boatman's Call (1997), бил съм и на три техни концерта, така че трябва да ми повярвате - това далеч не е най-доброто от NC & TBS. Строго погледнато, Skeleton Tree дори не е Bad Seeds албум, тъй като е написан изцяло от Кейв и новото му приятелче, енергийния вампир Уорън Елис, без никакво участие на Склавунъс, Кейси и Видлер, които традиционно участват с по някое парче във всички досегашни записи на групата. Бих приел новата творба като странен солов проект или колаборация Cave/Ellis в стилистиката на White Lunar (сборняк от 2009-а с филмовата музика на двамата), но като поредна глава от славната история на The Bad Seeds... naaah. 

Уорън: цигулар и  зъл гений от 1997 г.

Доминираният от тъжно пиано саунд е твърде постен, жица почти няма с изключение на тенор-китарата на Елис, което под секрет си е чисто банджо, и най-лошото - песните не са особено добри. Някои от тях, като излязлата и на клип I Need You, са направо неслушаеми. Тези 6 минути се точат толкова бавно, че ти се иска някой да отърве Кейв от мъките му. Драмата около смъртта на 15-годишния му син обяснява и подхода, и изпълнението на тези осем парчета, но нека бъдем реалисти - Everybody hurts. Според съвета на колегата ми от съседната стая: "Когато си афектиран, напиши и-мейла, но не го изпращай. Изпрати го утре." Така и авторът можеше да задържи издаването на тези песни още малко, докато задушаващото чувство на загуба се уталожи. Тогава, кой знае, можехме да получим нещо различно от "Изсъхналото дърво".
Иронично и странно е, че единственият светъл лъч тук идва от погребалната, но и хитра обложка на този ненавременен и безнадежден опус. В нея долавям ехо от саркастичния хумор на австралиеца. Размазаните букви, заети от операционната система MS-DOS, ме връщат към ерата на електронните игри, които си купувах на дискета от магазин "Млад техник" и без съмнение са намигване от пословичния с технофобията си Кейв. Кейв, който на прекалено нахалните въпроси на журналистите отговаряше с: Google me, bitch, Google me. Кейв, какъвто го обичаме.      

Преди трагедията: тримата Кейв на премиерата на "Хобит"