Madredeus - Electronico (2002)

И най-извеяният ембиънт пурист, и най-радикалната авангардна формация, не се лишават от някой и друг бийт или перкусийка. Бийтът фокусира вниманието и привежда тялото в така нужното му движение. Той има  хипнотични, дори магични свойства. Знаейки това, Рихард Вагнер не пести големите тимпани в партитурите си, а някъде на север проскубан ескимос почуква по изтърканото си барабанче от еленова кожа. Всички са наясно с тези шашми. Всички освен Madredeus. Вече 30 години лисабонската петорка прави омайната си музика само с тройка китари и един акордеон, сякаш такова нещо като ударни не съществува. Вярно, разполагат със съвършения инструмент - гласът на нечовечката Тереса Салгуейро, но чак съвсем без нищо за отмерване на ритъма, не бива. Намирам този подход за нездравословен. Ето защо се зарадвах когато през 2002-а излезе Electronico, албума с ремикси на португалците от евро и UK корифеи на  чилаута като Lux, Craig Armstrong, Afterlife  и пр. Усещам как някои вече бърчат нос, надушвайки комерсиалния полъх на компилациите Cafe Del Mar. Това го има, но някои от парчетата тук не звучат никак зле дори днес. Преработката на O Sonho от Ралф Майерс например е истински бисер, а и французите Telepopmusik не са се изложили с Oxalá, която май е любимата ми песен на Madredeus изобщо.
Включих обложката заради лятното усещане, кроткото море (всъщност, океан) в лисабонския залив и готиния мост в далечината, който трябва да е стоманеното архитектурно чудо "Вашку да Гама", дълго цели 17 километра, ако броим и виадуктите. Построен точно навреме за Експо'98, той става един от символите на града, наред с реката Тежу, чийто естуар смело прехвърля. Да не говорим пък колко се кефя на тия табели (наричат се marquees), които в Америка слагат пред театри и концертни зали, за да обявят изпълнителя за деня. И като казах "концертни зали"... скоро научих, че мястото, където имах честта да гледам тази много добра акустична група - кръглата като паница "Универзална сала" в Скопие ќе се урне до темел и одново ќе се гради. Жалко.      

Тереса като себе си в кадър от Lisbon Story (1994) на Вим Вендерс