Mark Lanegan Band - Gargoyle (2017)

Ей го, бе! Гръндж сървайвърът Марк Ланеган отново е тук със собствена продукция след колаборациите с UNKLE (Looking For the Rain) и Дейв Кларк (Charcoal Eyes и Monochrome Sun). Този човек сякаш не спи. Представям си го как звъни в 2 през нощта на Джак Айрънс, Мартин Ленобъл и Ален Йоханес и им казва: "Ти, ти и ти! След закуска ви чакам в гаража за репетиции." И не го интересува кой бил барабанил 5 години за Red Hot Chili Peppers и 4 за Pearl Jam, кой бил смъркал с Пери Фарел и кой тъкмо се е върнал от Англия, където е записал няколко сола на саксофон и пляскане с ръце за The Hope Six Demolition Project (2016) на Пи Джей Харви. Така и трябва. В крайна сметка, групата се казва Mark Lanegan Band, а в такива случаи не може да има друго гледище, освен така добре формулираното от дядо Вазов "Тук се слуша мойта воля, аз съм капитан".

Кадър от свирня в O2 Institute в Бирмингам

Да не говорим, че парчета като тези си струват няколко безсънни нощи. Суровата им красота се разкрива още на първо слушане, а някои като First Day of Winter направо хващат за гърлото. Естествено, заслуга за това носи основно характерният баритон на мъжа с черната риза, както и текстовете му, лишени от всякаква преструвка. Ако го мъчи любовна болка, той ще изпее думите "Само Господ знае колко ми липсваш", без да му пука дали звучи банално. Изобщо, тази останка от миналото ми е адски симпатична, а албумът му считам за един от най-добрите на 2017-а. Монументална работа, която ще запази качествата си след 10, а защо не и след 30 години. Същото казват и за изделията от ковано желязо - те са красиви, повишават престижа ти в махалата и са практически вечни. Освен всичко друго, една ограда като тази на обложката те дистанцира от безбройните льохмани, събрани от другата страна. Едва ли има някой, който да разбира и цени това повече от стабилягата Ланеган. 

Плакатите за турнетата на групата мачкат като бързия влак