R.E.M. - Monster (1994)

Светът е едно по-тъжно място без R.E.M. Когато през 2011-а групата обяви разпадането си, приветствах това решение, защото не исках четиримата от Джорджия да се излагат на стари години като U2 или INXS, които и до днес се надяват някак си да заместят Майкъл Хъчънс. После, обаче, започнаха да ми липсват знаковите им мелодични парчета - кога по-енергични, кога "само скръб и жалост". Едва ли някой ще отрече, че дори в посредствените си албуми, R.E.M. успяваха да вкарат по 2-3 страхотни песни, напомнящи за старата им слава (вж. например Imitation of Life и All the Way to Reno от иначе твърде безличния Reveal от 2001 г.) 

При Monster е точно обратното - има 2-3, които не стават, а всичко останало е топ класа. Тук момците се заиграват с глем рока и може да чуем най-абразивния звук, излизал някога от китарата на Питър Бък. Някои дори твърдят, че този албум е отговорът, който R.E.M. дават на грънджа, завладял тотално сцената в онези години. Така да бъде. Спомням си първото интервю на Майкъл Стайп след смъртта на Кобейн. Беше в един от онези английски вестници голям формат, Melody Maker или NME... и на всички снимки над изпитото му лице се мъдреше двуцветна тираджийска шапка с надпис Punk Rock, подарена му някога от Кърт. Там прочетох и че текстът на Let Me In от току-що излезлия Monster представлявал въображаем телефонен разговор, в който Стайп се мъчи да проникне в измъчения свят на гръндж иконата и, най-общо казано, да го измъкне от дупката. Всичко това, разбира се, е пост фактум, а оказаната помощ, както споменах, въображаема, но ако някой каже, че между творчеството на двамата има топла връзка, няма да сбърка. Така че, да, това е шумният, бунтарски, грънджи албум на R.E.M., в който, все пак, като бирено стъкло в тинята проблясва уникалния им усет за хармония и мярка.

Имаше ли Гюро глава?

За корица им е трябвал също толкова грубоват, неопределен образ. Незнайно защо, чудакът Стайп държал за целта да се използва балон от любимата му марка Tilly Balloons. Дал един на фотографа Крис Билхаймър, който се занимавал с дизайна на обложката, заедно с ценното указание "да измисли нещо". Онзи първо променил цвета (оригиналният балон бил зелен), а после защракал от различни ъгли и разстояния, като накрая толкова му писнало, че дори не фокусирал. И точно последните, най-размазани кадри, се харесали на певеца (самият той фотограф с няколко изложби). А фундаменталният въпрос дали това е коте или мече, който смущаваше съня ми цели десетилетия, намери своя отговор още щом видях специалното издание, придружено от книга с твърди корици и 52 страници неиздавани фотографии. Мече е! Отдъхнах си.      

През 2018-а Майкъл Стайп основно си почива и се грижи за брадата си. През 2017-а също правеше това.