Звездите ми говорят

Lee "Scratch" Perry - Rainford (2019)

Поколебах се само секунда, преди да инвестирам трудно спечелените си пари в билет за шоуто на Лий Пери. Представих си го как тътри крака по сцената, окичен с всички тези дрънкулки. Все пак, човекът кара 84-ата си година... Но притесненията бяха излишни - лудият старец изнесе весело и енергично изпълнение, подкрепен от дъб маестрото Mad Professor, който подпираше гърба му с мощната си саунд система и му отваряше бутилките с вода. Напредналата възраст на ямайският ветеран дори бе от полза на драгия зрител. Като човек, който няма време за губене, Лий започна концерта си само 40 мин. след обявения час, което е голяма рядкост за клубно участие. За справка: при предишното ми излизане се наложи да чакам цели три часа, докато исландците от Gus Gus разгледат София, вечерят и си оправят маникюра. Нема им стъпим повече!

"Скрач" Пери в София - микрофон с кристали и ягодка в ръка

И така, човекът продуцирал някои от ранните албуми на Боб Марли и създал тонове неподражаеми звуци в легендарното си студио Black Ark, ни дойде на крака, влачейки своя прочут куфар, пълен с "марсиански камъни". Благодарен съм, че го видях, при все че не съм голям ценител на регето. От двучасовият му сет разпознах само Chase the Devil, която The Prodigy семплираха за мегауспешната Out of Space през 1992-а. Но истински се насладих на шоуто: Лий Пери е едновременно професионален и шантав, което е неустоима комбинация. Също така, е единственият музикант, който не яде храната си скрит в някоя гримьорна, а я изнася на сцената, за да я сподели с публиката. Върхът беше, когато махна с ръка като някакъв магьосник и каза "Освобождавам ви от всички теглила, от всички грижи, които имате в живота си". И хоп, готово! Бяхме свободни. Невероятен агент...

Останки от импровизираната трапеза на дядо ви Лий

Разширена версия на илюстрацията на Харис за виниловото издание

Актуалният му албум Rainford излезе преди няколко дни, но вече получи много добри отзиви, най-вече за продуцентските умения на Ейдриън Шърууд. "Той е бял, но мисли като черен", хвали го и авторът на парчетата. Популярното мнение за този скромен англичанин е, че е успял да направи за Лий Пери това, което Рик Рубин прави през 1994-а за позамрялата кариера на Джони Кеш. Не знам доколко това е така, но Rainford никак не е лош и поне три песни от него заслужават интензивна ротация през мързеливите летни следобеди: Let It Rain (по която има и доста як клип), House of Angels и Autobiography of the Upsetter. Последната е автентичен разказ от първо лице, който върви малко като разпит в полицията: "Роден съм през 1936 г. Баща ми се казваше еди как си и беше зидар. Майка ми..." и т.н., като се споменават всички важни фигури и събития от един така дълъг и съдържателен живот. Силният личностен заряд на реге патриарха прелива и в обложката на 42-минутния Rainford. Тук виждаме стария Лий претворен под различни форми в някаква вариация на Конниците на апокалипсиса. 
Цветовете са много контрастни, досущ като в старите литографии от 19 в., което се подчертава още повече от приглушения фон. Автор е Питър Харис - радикален художник от Великобритания, който си пада по политическата сатира и не за първи път си сътрудничи с ексцентрика Пери. Шрифтовете в стил "направи си сам" внасят нужната лекота, не позволявайки на тази воинска сага да стане прекалено сериозна. Отлична работа в екип на Рейнфорд Хю Пери и неговите помагачи. 

Добрите отношения артист-продуцент не са от днес

Плакат на Питър Харис - The force is strong with this one!

Обложка на тримесечието

Billie Eilish - When We All Fall Asleep, Where Do We Go?

Голям Сечко, брат му Lil'Сечко и Баба Марта не донесоха нищо интересно на фронта на музикалните обложки чак до 29 март, когато на света се появи тийн-хорър продуктът на Били Айлиш, който един вид спаси положението. Както се полага, научих за детето чудо със синя коса от дъщерята на мои приятели, която има-няма 14 години, и бях такъв - "Били Айриш? К'во е пък това?" После обаче наваксах бързо, чекнах няколко клипа и сега може да се каже, съм в час и дори леко зарибен. Човек трябва да слуша тийнейджърите. Те ВЕЧЕ живеят в бъдещето. Има и такива, които се прехласват по The Doors и Васко Кръпката, но за тях няма да говорим сега. 

Знакът за истинска популярност - собствена силиконова кукличка

И така, Били Айлиш е само на 17, но албумът й стана №1 в десет държави, това лято ще пее на втората по големина сцена в Гластънбъри, а Дейв Грол й направи безплатна реклама, сравнявайки я по автентичност с Nirvana. Доста точно наблюдение. С вечно отворената си уста и натежали клепачи, с мънкането и развлечените качулки, Били е огледален образ на всяко второ хлапе от улицата. Веднъж я гледах как опитва няколко вида люти крилца, гасейки жегата с литри газирано. Омаза се тотално, след което избухна в страховита серия от хълцане и оригвания. Казвам ви - това момиче е хибрид между Пипилота Ефраимова Дългия Чорап и ямболски пънкар. Абсолютна непрестореност. Музиката й също е далеч по-интересна от разни Ариани, Селени, Бийбъровци и прочее "млади надежди". Въпреки че може да мине за поп, в нея има и много trap елементи, за които отговаря светнатият й брат Финиъс. Бъди готов за манипулации на гласа, хитри ефекти и бас, който ти изкарва въздуха. Парчето You should see me in a crown започва с точене на ножове, което е доооста крийпи. 

Епизодът с крилцата в шоуто Hot Ones

Това е и идеята: да се покажат страховете на апатичното, параноясало от технологии ново поколение. Знаете, че вече има 13-годишни, диагностицирани с депресия, дефицит на вниманието и разни форми на ментални разстройства. За обложката самата Били казва: "Това е чудовището, което се крие под леглото ми. Но да си призная, май самата аз съм това чудовище, защото често съм най-големия си враг. А кой знае, може да изпълзя и под твоето легло." Боже опази. Стайлингът е бяло-върху-бяло на черен фон и, вярвам, е единственият случай когато върху корица на албум са показани чорапки, втъкнати в пижама.  

За разнообразие, винилът е в мъртвешко зелен цвят, а Box Set версията се предлага с плетена шапка и временни татуировки. Не е чудно, че днешните тийнейджъри са толкова разглезени. 

Обичайният вид на Айлиш е като след прекаран инсулт

  

Beak> - >>> (2018)

По всичко личи, че няма да доживеем повторното събиране на Portishead. Последният им албум Third (2008) излезе след пауза от 11 години, а дори не беше особено добър. Представям си колко време ще им трябва, за да сътворят нещо от класата на Dummy (1994). Дотогава всички ще сме пуснали дълги бели бради, а дамите ще шетат из къщи с домашно плетени жилетки. Няма такива мързеливци като тримата от Бристъл... Когато най-сетне през 2014-а се наканиха за някаква среща, направиха само едно парче, и то кавър - бездушна и напълно ненужна версия на S.O.S. на АББА за филма High-Rise. И от тогава нищо. Какво, по дяволите, правят! Ейдриън Ътли диджейства и продуцира, Бет Гибънс наскоро се замеси в нещо, което бих нарекъл "полски струнен кошмар" - Третата симфония на Горецки, дирижирана от Пендерецки (престижно, но убийствено скучно начинание), а Джоф Бароу... е, той движи краутрок проекта си Beak>. Да благодарим на бога за Beak>.  Те са единствените, които веят знамената на Portishead, макар да са доста различни като звук. На едното знаме пише Безкомпромисност, а на другото Непредвидимост. Така че, евала на Бароу и останалите две "човки" - Били Фулър от бандата на Робърт Плант и Уил Янг (Moon Gangs). Още първият им албум, записан за 12 дни през януари 2009-а, печели овациите за суровата си енергия, а в Америка го издава лейбълът на Майк Патън Ipecac, което говори много само по себе си. Във второто им издание, логично озаглавено >> (2012), също имаше яки джемове с отнесени вокали и разпищолен бас, които биха допаднали и на най-консервативния любител на стила. 

Както се вижда, Beak> са група с глобална визия и дълбоки послания

Какво, впрочем, е това чудо краутрокът? За зла беда, настолното ми четиво "АБВ на поп музиката" в момента не ми е подръка, затова ще цитирам Уикипедия, където определението в руската статия очаквано е най-авторитетно: Направление экспериментальной и психоделической рок-музыки, возникшее в конце 1960-х / начале 1970-х годов в Западной Германии. Визитной карточкой стиля стало смешение рок-музыки, исполняемой на стандартных инструментах рок-группы (электрогитара, бас-гитара, ударные, синтезатор), со структурами электронной музыки, а также электронной обработкой звука. Среди прочего, в музыке нередко присутствует пульсирующий ритм, т. н. моторик (нем. Motorik), яркими примерами которого являются композиция Autobahn группы Kraftwerk и альбомы группы Neu!. Таким образом, краут-рок дал импульс для развития электронной музыки и эмбиента. Помимо этого, в краут-роке делается упор на инструментальную музыку, импровизации и экспериментализм.  Направо са го заковали.

Пробив и във филмовата индустрия - музиката за "Семейство в дупка"

За разлика от споменатите патриарси, Beak> са лишени от всякаква немска сериозност и правят музиката си само за кеф. Иронията им стига до там, че наскоро се подиграха дори със собствената си, все пак успешна марка, издавайки едно нелошо EP под името <Kaeb. Такава житейска нагласа прозира и в обложката, решена в убито оранжево и напомняща дървените илюстрации в някоя инструкция за безопасност. С какво се занимава тази разпасана дружина в защитно облекло? Навиква ли ги или ги поздравява техният пост-ядрен бригадир? Няма как да разберем. Едно мога да кажа - след като съм чул Allé Sauvage за седми път, Portishead вече не ми липсват. Почти.

     

Live is live (ла лаа ла ла ла) 2

Depeche Mode - Songs of Faith and Devotion Live (1993)

Това наричам аз английска закуска. Не вярвам през целия ден да се сетиш за друга храна за душата, след като си погълнал питателния микс на Депеш от онези славни времена. Да видим къде ще ме отведе тази метафора... Бобът и препечената филийка идват от Мартин Гор, който като автор на всички парчета подлага солидната протеинова основа. Беконът и наденичката - нездравословни, но и много изкушаващи съставки, безспорно са приносът на екстатичния и неуравновесен Дейв Гахан (тук в най-добрата му вокална форма). Пищните аранжименти на Алън Уайлдър и неуморната му работа на клавишните и барабаните са еквивалент на полутечните бъркани яйца и портокаловия сок, с чиято помощ прокарваш залъците с доволно примляскване.

От този потник всяка вечер се изстискват литри пот

Което оставя за Флеч само гъбките и печения домат, но и това му е много. Както тогава, така и сега, ролята на очилатия симпатяга е да размахва ръце и да натиска по някой бутон със загрижен вид. Но стига шегички! Този лайв запис следва песен по песен излезлия само 7 месеца по-рано Songs of Faith and Devotion, но - странно, ме вълнува по начин, за който албумът майка може само да мечтае. Дали е ревът на публиката, дали е госпъл дружината, която издига цялото изживяване на друго ниво, не знам, но когато прозвучи забързаното интро на Rush, съм готов да се изстрелям в стратосферата с прилепнали към главата уши. Веднъж посрещнах Нова Година на загасени светлини, в компанията само на тези 10 песни и купичка стафиди, и не си спомням да съм прекарвал празника по-пълноценно. 
Честно казано, не знам доколко добра е обложката на SOFAD Live, но в ума ми тя е така свързана със самите изпълнения, че някаква част от магията им трябва да се е прехвърлила и върху нея. Арт-директор на турнето е добре известният Антон Корбейн и това вероятно е негово хрумване, наред с поклащащата се крушка, жените с клюнове и всичко останало. Аз виждам мъглявата фигура като някакъв хуманоиден молец, забързан по своите си нощни работи, и това напълно ме устройва като странност и мрачина. Да не забравяме, че онзи "имперски" период на групата е и най-отчаяния, най-тъмния. Дейв е закачен за хероина и е изградил в гримьорната си черен олтар, в който разговаря с колекцията си от плюшени играчки, а недооцененият Уайлдър вече е решил, че това турне ще му е последно. То бележи и края на "истинските Depeche Mode" според най-облъчените почитатели. За моя радост, това се оказа далеч от истината и тримата оцелели излязоха с масивния Ultra през 1997-а, не без помощта на твърдата продуцентска ръка и сочните бийтове на Тим Сайменън от Bomb the Bass. Харесвам дори Exciter от 2001 г., който получи твърде малко любов от феновете. Но винаги ще се връщам към лайв албума с белите букви, надраскани като с пирон от някой рецидивист. Той е за мен това, което е The Song Remains the Same за хипарите.

А защо не покриете и дивана с тематично одеялце?

 
   

Live is live (ла лаа ла ла ла)

Откакто гледах "Куийн в Будапеща", потънал в любимото ми меко кресло до колоната на видео клуба към кино "Освобождение", взех да обръщам повече внимание на концертните филми и албумите, записани на живо. И макар да не срещнах почти нищо, което да се доближава до този златен стандарт по енергия и хумор (Фреди, пърпорещ по Дунава с туристическа яхта: "А, това ли бил унгарският парламент! Продава ли се?") има два лайв албума, които бих препоръчал на всеки. 

 Judas Priest - Priest...Live! (1987)

  

Един от стълбовете в солидната дискография на легендите от Блек Кънтри (най-метълската област в Кралството, описана още преди 150 години като "черна през деня и червена през нощта" заради неспирната индустриална деятелност). Втори лайв албум за Джудас след Unleashed in the East от 1979-а. Какво мога да кажа... Още с началните рифове на Out in the Cold публиката надава неистов вой на удоволствие, който не спира до закриващата 8-минутна версия на You've Got Another Thing Comin', че и малко след нея. Който е гледал някой от концертите от турнето Fuel for Life, знае каква мощ и увереност струи от изпълнението на групата в онзи период, видял е тълпите от тупирани фенове от двата пола, както и платформите оформени като роботски ръце, които повдигат Роб, Глен или Кей Кей в сюблимните моменти. Записите за албума са от шоутата в Атланта и Далас през юни 1986 г., но турнето включва общо 105 концерта из цяла Америка, Европа и Япония, като навсякъде петимата са посрещани като богове.

Официалният флаг на Блек Кънтри по дизайн на 12-годишната Грейси

Именно екзалтацията на публиката е предадена и в обложката на студио Icon и Ричард Евънс, който като правило е абониран за албумите на The Who, но в портфолиото му виждам, че не е отказал на Робърт Плант за Now and Zen, нито пък на онази русичката от ABBA. Каква е концепцията на този доайен на британския рок дизайн? Оказва се, стара като света: ръцете горе, като някои "правят знака" - дяволските рогца, популяризирани от покойния Рони Джеймс Дио. Той пък ги видял от баба си - ревностна италианска католичка, която показвала рогцата за предпазване от лоши очи.
Включено е и чудесно, изпреварило времето си лого на Judas Priest, което незнайно защо групата никога повече не използва. Със своята простота и директно послание тази обложка е като пропагандните плакати от Втората Световна. Сякаш някой те сочи с пръст с обвинителния въпрос: "ТИ куфя ли пред касетофона, когато излезе Priest...Live?"
- И питаш.

Щатското турне от 1979-а е по-скоро "интимно" - с Анди Уорхол в тоалетната на Mudd Club,   Ню Йорк

Sigh - Heir To Despair (2018)

Като ще е японско, да е японско. Блек метълите Sigh се навъртат наоколо от 1989-а, но едва сега влизат както трябва в разглезеното европейско ухо. Началото е обещаващо и епично. Младоците Мираи, Сатоши и Казуки привличат вниманието на печално известния Юронимъс от Mayhem, който веднага подписва с тях за първия им запис Scorn Defeat. Кой знае докъде можеше да стигне това сътрудничество ако само седмици по-късно (на 10 август 1993 г.) норвежецът не бе коварно елиминиран от колегата си сатанист Варг Викернес с шестнайсет удара с нож в гърба. Така дебютът на Sigh излиза след смъртта на Юронимъс и попада в много краткия каталог на култовия му лейбъл Deathlike Silence (едва 9 рилийза, 8 от които на банди от местната блек сцена). 

Но и без това признание феновете скоро разбират, че си имат работа със сериозна и посветена на стила група. Албумът им от 2008-а, например, е доста праволинеен трибют на бащиците Venom, където единствения знак за оригиналност (в смисъл на някакво авторство) е стъписващата обложка, на която злият венъмски козел от сингъла In League With Satan е добил почти симпатични драконски черти. Днес, десет лета по-късно, музиката им е еволюирала до някакъв причудлив прогресив хеви/траш, надошли са нови членове (вкл. атрактивната саксофонистка Д-р Миканибал), но едно нещо остава неизменно: корицата на новия Sigh отново спира дъха.

Мика поддържа огъня в шоуто на Sigh

Дамата с лейката привидно няма място върху един метъл албум. Сюжетът пък е като от онези сладникави пощенски картички, които си купуваме от летището. 
Но да погледнем отвъд привидното... Мираи Кавашима, който е главният човек в групата, описва Heir To Despair като "стилистически разнообразно изследване на лудостта". Това обяснява защо тази по бедняшки спретната домакиня полива отдавна увяхналото си цвете. Обяснява западналия интериор с пръснатите наоколо белези на травма и безизходица. Всичко е ясно: тежка тема, тежка музика. И все пак ми е трудно да преглътна тази толкова лъчезарна усмивка, знаейки че е само гримаса на безумец. 
Художникът? Елиран Кантор. Този пич става по-добър с всеки изминал месец. 

По света и у нас: родни пациенти от страхотната изложба на Антоан Божинов в галерия SYNTHESIS, София

      

Обложка на годината

Kids See Ghosts - Kids See Ghosts

Кание Уест е един крейзи мадърфакър - той остави Тръмп безмълвен по време на 8-минутния си freestyle монолог в Овалния кабинет, отиде на сватба с бели чорапи и джапанки (и то с 5 номера по-малки от краката му, защото "така ги носели в Япония") и се осмели да пее Бохемска рапсодия пред британска публика, при все че нито има гласа за това, нито е научил текста. Той е рапър, но при него музиката някак винаги остава на заден план за сметка на други неща - политиката, модата, имената на хлапетата му, сякаш избирани на пияна глава (съответно North, Saint и бебето Chicago, на галено Чи). Вероятно защото тя, музиката му, не струва. По принцип харесвам хубав рап, но мънкането на Йе е мнооого далеч от това определение. И тук е така - изслушах два пъти колаборацията му с Kid Cudi с тягостното усещане, че никой няма да ми върне тези 50 изгубени минути. Добре, че съвременната тенденция е албумите да се правят все по-кратки. И така, дебютният запис на Kids See Ghosts е слабичък... Единственото, което му пречи моментално да отиде на бунището на историята, е втрещяващо добрият арт с привкус от Далечния Изток. 

Мураками съчетава старата техника Нихонга с комикс герои

С останките си от здрав разум Кание успява да привлече за тази работа токийския графичен и пърформанс артист Такаши Мураками. Той, впрочем, не си прави труда да създаде нещо ново за своенравния си клиент, а "рециклира" своя предишна творба от 1991 г. - смешно озаглавената Manji Fuji, напомняща на корифеите от старата школа като Хокусай

(1760 - 1849). Това, което в оригинала е потопено в минорни сополивозелени тонове, сега блести в бодри психеделични краски. Вижте ги само! Все едно раменете ти изгарят на жаркото слънце, докато си потопен в прохладно леко заблатено езеро. Доста е шантаво, но кое японско нещо не е такова? Каквото и да си говорим, извънмузикалните инстинкти на рапъра от Атланта са безпогрешни. Човекът знае как да насочи вниманието и към по-смотаните си проекти, справка - висящата сцена, на която двамата с Cudi представиха за първи път Kids See Ghosts преди 2 месеца. Неонът и басовете така дезориентираха малолетната публика, че тя така и не разбра какво й пробутват. Евала, бро... Keep doing what you do!

Kids See Ghosts на Camp Flog Gnaw Carnival в Лос Анджелиз - много технология, малко музика.

56-годишният Такаши - истинската звезда в цялата история

Сплотеният екип на

ви желае Весела Коледа и...

не'а се плашите

Gazelle Twin - Pastoral (2018)

Panic on the streets of London, panic on the streets of Birmingham, пееше се в едно старо парче на The Smiths. Градската параноя отново стана актуална на Острова, покрай нестихващите главоболия със закучилата се сделка за Брекзита. Всички говорят за нея, хората в Ситито се въртят неспокойно в креслата си, а Тереза Мей вече се чуди на коя европейска врата да почука. Атмосферата е напрегната, а в такива случаи винаги има нужда от  отдушник. 

Да се чудим ли тогава, че само в последните няколко седмици излязоха два "Брекзит албума" - оклюманият Merrie Land на The Good, The Bad and the Queen (нещо като супергрупа, включваща Деймън Олбърн, афробийт легендата Тони Алън и басиста на Клаш) и този звуков кошмар, сглобен от експерименталистката Елизабет Уолинг. Заглавията са доста забавни ("Дървено конче", "Салон за чай", "Танцът на амбулантите") но за слушане много не става. Бих го пуснал, ако някой досаден роднина се позастои у дома, но иначе не. Накратко, проектът Gazelle Twin иска да е Aphex Twin, но не му достигат много неща - най-вече въображение и хардуер.

В ежедневието Лиз е нормална арт леля

Има и ужасни вокали... Но, хей, на кого му пука, когато обложката кърви като рана, внезапно обезболена с лечебен мехлем от прохладна зеленина. Червеното и зеленото са любимите ми цветове и винаги се радвам да ги видя съчетани. В случая, под формата на този постмодерен шут със свирчица и анцунг и един чудесен викториански пейзаж за фон, който вероятно се нарича Край завоя на реката или нещо също толкова идилично. Разбира се, това е озъбена пародия на онези стари издания на Deutsche Grammophon с "най-доброто на Бетовен", които вечно залежават на дъното на коша с намаленията. Така както го виждам, тревогата тук направо извира на талази, подчертана и от гадните жълти пикселчета, които сякаш предсказват неизбежния срив на системата. Но да видим... Англия е преживяла две чумни епидемии и няколко френски крале, така че нищо не се знае.

до лондонските бунтове през 2011-а

Дългата традиция на пакостливия дух - от XIV век

   

Metronomy - Nights Out (2008)

Все още актуалният албум на Metronomy отпреди 2 години се казваше "Лятото на 2008-а", а Джо Маунт обясняваше на всеки, готов да го изслуша, че тогава за последно си е вземал почивка преди фестивалната въртележка и другите му ангажименти с групата да изядат цялото му време. Странното заглавие трябвало да послужи като заклинание, което да сложи край на вечното преработване. Но нали това е да си международна поп-звезда, човече! Ако искаше да запазиш следобедите за кротки пикници с жената и децата, да не беше писал The Look, I'm Aquarius и всички онези готини леко дисхармонични тракове, които насочиха погледите на цялата инди сцена към къдравата ти глава. Сега вече е късно. Между продуцирането на новия албум на Robyn, южноамериканското турне с "пътуващия цирк" Лолапалуза и снимките на високобюджетни клипове с избухващи коли, музикалната гордост на крайбрежното градче Тотнис няма време дори да се почеше. Но нека се върнем на 2008-а. Когато излиза Nights Out, Джоузеф още композира всичко сам на един стар компютър, а на лайфовете свири с братовчед си Оскар и един свой познат от гимназията, без кой знае какви амбиции да покорява света. Парчетата обаче са прекалено добри и без да го искат, Metronomy пробиват biiiiiiiig time.

Обновеният състав на Metronomy

Конкретно, Radio Ladio и Heartbreaker (в ремикса на Kris Menace) правят голямо впечатление и със спокойния живот се приключва. Естествено, това налага съученикът да си тръгне, като на мястото му идват две нови попълнения: нигерийският басист Олугбенга Аделекан и сладураната Анна Прайър на барабани ⇛ ⇛ ⇛
И все пак, по време на записите на този втори албум нещата са много по-скромни и малцина извън графство Девъншър (и шепа хипстъри от Лондон) са чували за такава група. Чак да се чудиш как са навили Филип Касъл за обложката... Кой е Филип Касъл? И аз не го знаех, но човекът е нарисувал най-разпознаваемия филмов плакат в историята (на "Портокал с часовников механизъм"), което го поставя доста нагоре в моя списък. Освен, че е работил с Кубрик по този и още един негов филм (антивоенния Full Metal Jacket от 1987-а), Касъл стои зад обложките на Aladdin Sane на Боуи, His'N'Hers на бритпоп героите Pulp и разни неща на обичайни заподозрени от 70-те като Rolling Stones и Пол Макартни. 

"Портокалът" - визитката на Филип Касъл

Напълно неизвестният Джоузеф Маунт трябва да е бил особено убедителен, за да накара художник от такъв калибър да се занимава с хлапашката му банда. Едва ли го е очаровал с идеен проект, тъй като той (доколкото го има) е под всякаква критика: "Това трябва да е концептуален албум за излизане, което се оказва пълен провал." Не можеш да направиш кой знае какво с такива мъгляви указания. Печеният Касъл обаче се справя. Тонът на рисунката е мек, атмосферата, типично за английската провинция - едновременно градска и пасторална (забележи овчицата), а тримата групари изглеждат доволно отегчени до новата си кола с още непокрити вноски. От своя страна, задната корица дава обратна перспектива и някои отговори, предсказва бъдещия успех на Metronomy и дори успява да компенсира морално изгонения член Гейбриъл Стебинг, запечатвайки образа му за вечни времена. Както е казано, доброто произведение на изкуството работи на няколко нива.   

  

Съученикът (с очилата), обезсмъртен от аерографа на художника

       

Обложка на тримесечието 3

Bloodbath - The Arrow of Satan Is Drawn

Той отново го направи! Има-няма година откакто го похвалих и ето - Елиран Кантор пак изгрява с мегаяката обложка. И то не за кого да е, а за Bloodbath - супергрупа от шведски тежкоатлети, събрали се след приятелски запой през 1998-а в опит да си припомнят младините, забивайки любимия на всички старовремски дет. Казвам "супергрупа", защото в отбора влизат и излизат членове на Opeth, Edge of Sanity, Katatonia и Hipocrisy, сред които ще спомена само името Дан Шваньо, не само защото ме кефи как звучи, а и защото е най-известен. Поне беше така преди Ник Холмс да се присъедини с чудесни грухтящи вокали, каквито напоследък вади и с основната си група Paradise Lost. Това е вторият албум на Bloodbath с него и общо пети в дискографията на бандата.

Офертата червен винил + тишърт също си я бива

Тъй като бъдещето пред тях се очертава розово, ги оставям да починат преди предстоящото европейско турне с Kreator, Hatebreed и Димо с бургията (пардон, Dimmu Borgir), за да се вгледам още веднъж в диаболичния шедьовър на младия Кантор. Какво се случва в този достопочтен дом? Не е ясно, но едва ли ще е нещо добро. Тук израелецът е спазил златното правило от "Бебето на Розмари" на Полански, а то е пределно просто - никога не показвай бебето. Ужасът е повече в това, което е скрито, отколкото в дори най-страшния образ. Така въображението на зрителя е оставено да свърши работата на художника, което само по себе си е гениално. Един съвет: не се мъчете да надзърнете в бялата кошарка ако не искате да си докарате главобол и неспокоен сън. Допълнителни бонус точки за напълно нечетливото олдскул лого.
Очаквайте T.A.S.I.D. на 26 октомври от Peaceville. Да, строго технически албумът още не е излязъл, но промо-цикъла се завъртя в средата на август, така че с чиста съвест го включих към лятното тримесечие. А и просто не можех да изтрая. Ако има нещо... my bad.  

За да изстреляш стрелата на сатаната, първо трябва хубавичко да си се овъргалял в брашно

Voivod - Iconspiracy (2018)

Може да е детинско, но летящите чинии ме изпълват с възторг. Всички обичат космоса. Едно безкрайно пространство, бъкащо от мъглявини, метеорити, избухващи слънца и шантави физични закони. И не е нужно да си някакъв дълбок учен, за да се насладиш на всичко това. Може да си и обикновен хлапак от предградията на Квебек с дънково елече и фалшив патрондаш вместо колан. Voivod са точно такива, когато започват преди 35 години. С времето нещата се развиват твърде добре за тях и след множество проби/грешки и обрати на съдбата (смяна на лейбъли, напускане на вокалист и двама басисти, няколко слабички албума, но най-вече смъртта на основния автор на музиката и китарен бог Денис Д'Амур) днес групата е солидна като блокче YTONG в настоящия си състав: Денис Беланже, който вкарва мелодично пеене за първи път от The Outer Limits (1993) насам, старият Ауей на барабаните и сравнително пресните попълнения Даниел Монгрен - соло и ритъм китари и Доминик Ларош на бас. А най-якото: Voivod имат нов албум, който излиза днес от Century Media. Адски се радвам за тях, защото 3-те парчета, които чух досега, са доста зарибяващи и сякаш идват от най-добрия им период, сиреч 1988-1991 г. Едно от тях е и Iconspiracy, придружено от напълно войводски анимационен клип с падащи от небето мозъци, една оживяла месомелачка в стила на "Стената" на Флоид и да, много летящи чинии. 

По-пестеливата версия на Мишел "Ауей" Ланжвен

Ако не ви се отделят 5,17 минути (макар че не виждам с какво по-добро може да ги запълните), метнете един поглед на този неофициален арт за парчето, изработен от дългогодишния фен и собственик на студио за дизайн Костин Чореану. Много добра работа на коравия румънец, който доказва максимата че понякога ученикът надминава учителя. Интернет се тресе от похвали и всеки втори казва "Ауей може да се гордее с този пич." Казвам го и аз. Въпреки, че официалната обложка на сингъла както винаги е излязла от мозъка и изпод мишката на барабаниста-художник, тази картинка обобщава най-доброто и най-характерното за изтрещялата визуална вселена на Voivod: обичайния постядрен пейзаж, апокалиптичното зарево, дехуманизирано или поробено от зли технологии население... Особено ме радват пирамидалните светофари, които безстрастно дават зелена светлина за космическо нашествие. А може би за нещо друго? Пуловерчето пък ме връща към умилителните времена на казармата, където ми зачислиха точно същото. Честно казано, нямам търпение да се прибера, за да си изтегля целия The Wake. Може да е детинско...     

Една добре заслужена торта за годишнината

 Various Artists: Saigon Supersound 1965-75 Volume One (2017)

Единственото ми взаимодействие с виетнамци беше когато ходих да си купувам дънки "на черно" и трябваше да ги пробвам в двора на общежитието им, пред погледа на десетки азиатски братоци, подпиращи первазите с цигара в ръка. Това беше през 87-а. Минаха години и вече знам, че освен калпави шивачи (дънките си оставаха отчайващо безформени, както и да ги подгъвах и въртях) виетнамците не са много и по музиката. Ако някога е имало велика виетнамска група, със сигурност съм я пропуснал. Не така мисли позитивният германец Ян Хагенкьотер, който ни предлага цели 18 парчета от станалия популярен през 60-те стил nhạc trẻ (музика за младите) - смесица от американски соул, фънк и сърфистки рок и някои латино стилове, които също били на почит в салоните за чай след последния училищен звънец. Какво имаме тук? Едва ли тези изпълнители ще ви говорят нещо, но ще спомена 2-3 имена... както се видя в "Беднякът-милионер", не се знае кога ще ти потрябва някоя наглед ненужна информация. Значи, имаме Дуй Куанг с групата му The Dreamers, Тан Ву с блусарския джем Nếu Mình Còn Yêu Nhau (Ако те обикна) и кралицата на жанра Карол Ким, която открива цялото парти.

Хилавият Ян с едно от по-запазените си съкровища

Вече споменах, че това не е моят "суперсаунд", но да не забравяме, че през целия този период Виетнам е в състояние на война, което смятам оправдава някои слабости в продуцирането и умрялата атмосфера на всяка една музика. Хагенкьотер споделя колко трудно е било изобщо да се добере до оригиналните сингли, използвани за компилацията. "Дори самите изпълнители не пазеха малките плочи със собствените си песни. Или ако ги имаха, бяха ужасно повредени. Понякога използвах 4-5 копия, за да възстановя една-единствена песен." Кризата за хартия при победилия комунизъм допълнително усложнила нещата: виетнамците масово си палели печките с шарените обложки, а самите плочи просто мятали в някой ъгъл. За да сложи ръка на записи от онази епоха, германецът е готов на всичко. Върхът на маниащината му е когато вижда във фейсбук профилната снимка на някакъв колекционер, направена на фона на огромен рафт с плочи. "Веднага се свързах с него и на другия ден бях на самолета за Виетнам". Завиден ентусиазъм. Не по-малки усилия са хвърлени и за оформлението на албума. Излязъл на двойна плоча и диск, пакетът включва още пространно есе за сцената и най-изявените й изпълнители (по него с немска педантичност са работили цели трима изследователи), текстове на виетнамски и английски и код за даунлоуд на парчетата във формат MP3 и FLAC.  За промотирането на албума е заснет и симпатичен кратък тийзър, така че всеки може да прецени дали тази работа е за него. Дизайнът на обложката в топли ретро цветове е дело на Рафаел Хименес Хекман, който взема хитрото решение лявата част с надписите да е във вид на отделна хартиена лентичка. Отместиш ли я, оставаш насаме с тази доста трипи фотография на Ким Лоан и хризантемата й. Ким Лоан е включена в албума с носталгичната боса нова Къща в предградията и макар там да пее "Вече съм войник, природата ми е приятел", още през 1969-а напуска попиляната си родина, за да отвори салон за красота в Кьолн. Е, браво... 😏        

Attenzione!

💥 💀 💪 Ваканционе 👅 👌 👹

Обложка на тримесечието 2

Manic Street Preachers - Resistance Is Futile

Този път не се наложи много да му мисля. Очевидно е, че сред рилийзите от април-май-юни няма кой да стъпи дори на малкото бронирано пръстче на този отнесен самурай. Музиката си я знаете - обичайният поп-рок на Manics, поръсен с мърморливите текстове на Ники Уайър, когото английската преса с насмешка нарича "министър на пропагандата в групата" заради левичарските му страсти. Това е 13-и албум за тримата от Уелс и макар от него да излизат цели пет сингъла, трудно ще откриете там нещо от калибъра на If You Tolerate This Your Children Will Be Next от далечната 1998-а. Песните се редят една след друга, от равни по-равни, без да оставят никаква следа, освен ако не те интересува съдбата на лейбъристите в Кралството, но не вярвам. 

Фидел наминава да види момчетата след лайфа им в зала "К. Маркс" в Хавана

Обложката, обаче, е великолепна. Запознайте се с анонимния самурай, появил се с дрънчене в студиото на братята Щилфрид-Ратениц в един прекрасен ден на 1881 г. Фон Щилфрид-Ратениц, ако трябва да бъда точен, защото Раймунд и Франц били австрийци с баронско потекло, които след военната си служба и малко безуспешна търговийка решават да се заселят в Йокохама, възползвайки се от открехването на Япония към западната култура. Откритото от тях фотографско студио пожънало сериозен успех, а в задната стаичка десетки любопитни японци изучили занаята, разпространявайки в цялата страна това свръхмодерно за времето си изобразително средство. Снимките били чернобели, но се оцветявали на ръка по тогавашната мода и нямало що-годе просветен йокохамец, който да не се сдобие с красив портрет в ателието на брадатите братя. В момента, оригиналните принтове струват луди пари, но се намират и фотоалбуми за поносима цифра. Колкото до нашия войн, никой наистина не знае кой е той, но изглежда доста автентичен с традиционната прическа чонмаге (измислена, за да крепи шлема по-стабилно на главата) и тези великолепни ръчно изработени доспехи. Жалко, че всичко е маскарад. Към 1881-а, когато е направена снимката, самураите като офицерска каста отдавна са пометени от военната реформа на Император Мейджи и, чисто и просто, не съществуват. Този прогресивен монарх вече не понасял разни феодални гамени с мечове и ризници да се мотаят из империята и въвел нормална армия с пушки-кремъклийки и зелена униформа. Така че, колкото и да не ни се иска, в ежедневието си човекът от снимката по-скоро е седял на бюро в някое държавно учреждение, отколкото да сече глави с катаната.

Още от продукцията на Stillfried & Co.

Донатело, Рафаело...